Зимна приказка

[tatqna]

Беше януари месец, някъде по Нова година. Тогава заваля първият красив сняг за годината. Аз стоях на прозореца на стаята и гледах как падат снежинките. С цялото си същество поглъщах тази прелест. Валя сняг цяла вечер. Чак не ми се искаше да си лягам, а да продължавам да се наслаждавам на зимната картина. Исках да , но сънят ме надви и аз си легнах. На заранта като се събудих всичко навън беше бяло и чисто. За няколко мига се върнах в детството и бях дете. В детския поглед светът изглеждаше толкова различен. Той беше чист, чернилката от ежедневието я нямаше. Детето се дивеше на бялата дреха на дърветата и белия килим по пътищата, който все още беше неосквернен от калните стъпки на хората. Никой не искаше да развали снегът. Навън на поляната вече играеха децата. Замеряха се със сняг, правеха снежни човеци, спускаха се с шейни и найлони. Светът се огласи от детски смях и сякаш се съживи. Нямаше я онази мъртва и студена тишини. Детските звънливи гласчета, ехтяха като сребърни камбанки. Земята пееше ангелска песен, сякаш самият Бог беше слязъл на земята. Вънка печеше слънце през целия ден и обещаваше приятно време за разходка. Взех това решение и слязох долу на морския бряг. Там беше по – красиво от колкото покрай пътищата и горичките. Морето беше пълно с лебеди. Имаше много двойки и един самотник, който все още беше младок и търсеше своята половинка, защото чувстваше, че неможе да живее сам. Имаше чувството, че сърцето му ще се пръсне от мъка и тъга. Той плуваше напред назад покрай своите събратя Малко по – нататъка имаше една друга много влюбен двойка. Тези два лебеда бяха слепили човките си сякаш се целуват и образуваха едно сърце. То казваше много повече. И тук видях магията и силата на любовта, а после продължих своята зимна разходка. Вървях покрай заснежени камъни и храсти. Тук таме по тях имаше сняг и замръзнала вода.Така се образуваха ледени цветове по храстите и ледени калпаци по камъните. Слънцето блестеше в тази бяла прелест, неговите лъчи блестяха сякаш са късчета злато по повърхността на замръзналите камъни и храсти, по повърхността на водата. Разхождах се до залез слънце и се прибрах, че стана студено, но разходката си струваше.

[tatqna]

Това е един текст.Една картина видяна през прозореца на стаята ми

[tatqna]

Пътували ли сте някога,с кораб по време на пълнолуние?Ако не сте аз ще ви разкажа една такава история.

Беше топла юлска вечер.Нощта беше светла,защото имаше пълнолуние.Луната беше изгряла над морето.

Ние пътувахме с кораб.Аз бях излязла от каютата си и стоях на палубата на кораба понеже не ми се спеше и гледах гладката повърхност на водата,върху която се отразяваха лъчите на луната и образуваха красива лунна пътека.

В такива мигове на човек му се иска времето да спре и това да продължи вечно.Аз си казах:

-Ех колко е красиво!Как искам тази красота да не свършва!Колко е величествена природата!

Блясъка на лъчите отразени в морето,плясъка на водата по скелета на кораба,подскачащите от време на време рибки,лекия бриз който те гали,всичко това те омагьосва,всичката тази красота те пленява и те кара да забравиш всичко,което ти се е случило преди време.

И с мен се случи така.Денят ми беше ужасен.С всеки се карах,плачеше ми се.Нямах търпение да настъпи нощта и да се махна от големия град и скандалите които ставаха на всяка секунда.

Най-после настъпи нощта и ние потеглихме.В мига в който се озовах в морската шир забравих всичко,все едно,че не е било никога.Успокоих се.Преди да падне нощта аз гледах залеза на слънцето,което се прибираше в своите палати и изгряваше неговата сестра Луната,която беше голяма и ярка,пълна както вече споменах.Тази красота ме изпълни и сърцето ми запя,душатами се отпусна,просто аз се съживих!

[tatqna]

Нощ падна над земята. Всичко беше потънало в дълбок сън. Звезди покриваха небето. Един самотник се разхождаше по тъмната улица, мислейки си за нещо… Той разсъждаваше за живота и превратностите на съдбата. Така замислен той стигна почти края на улицата.Там го посрещна една девойка и го помоли:

- Добри човече, моля Ви, елате в къщи да изповядате болния ми баща. Каза ми, че имал много грехове, които трябвало да изповяда преди да си отиде от този свят. Човекът казал:

- Девойко, аз немога да свърша тази работа. Не съм духовен учител. Но девойката настоявала, а човекът се съгласил. Отишли в къщата и той се обърнал към болния.

- Е, господине къде сте сгрешили, че искате да се изповядате. Болният започнал:

- Аз на младини бях много лош човек... Търгувах с разни предмети, които продавах на високи цени. Хората нямаха много пари да купуват стоката ми. Бяха тежки времена.Нямаше хляб за населението, защото имаше война. Моите баща и братя се биха на фронта, а аз като страхливец се криех и обикалях света безцелно. Пропилях всичко що имах. Мислех само за себе си. Бях егоист. След като изхарчих всичките си пари обикалях и просех милостиня без да се потрудя, но попаднах на добри хора и те се грижеха за мен, а нищо не ми искаха в замяна. После войната стана по - люта и като разбрах, че войниците наближават селото в което съм, аз като страхливец избягах и не помогнах в боя. Всички в селото ги избиха. Загина и семейството ми. Отидох в друго село, но там не ме хранеха току - така, трябваше да се трудя за хляба си. Спечелих малко пари и пак тръгнах на път. Бях станал вече за женене, но дълго не си намерих жена, а имаше много, които ме харесваха. Аз отхвърлях тяхната любов. Много женски сърца разбих, а други се поболяха от мъка и без време си отидоха от този свят, но после всичко ми се върна... Бях се влюбил в една девойка, но тя като ме видя и разбра че не съм богат отхвърли любовта ми. Каква ирония на съдбата. След нейния отказ, аз се поболях от мъка и няколко дни - ни ядях, ни пих, ни спах. Бях съкрушен. Отново тръгнах да се скитам. Попаднах в едно село, което беше изгорено от войниците на севера. Нямаше жива душа, освен едно момиче, което плачеше до къщата на родителите си. Питах го защо плаче и то ми каза, че вече си няма никого на този свят и ми се примоли да я взема със себе си,защото самотата я убива...Съдба.

Като прекарах известно време с девойката аз я заобичах с цялото си сърце, с всичките си сетива. И я взех за жена. Създадохме семейство. Имах две деца. Но тази жестока съдба... Едното почина още като бебе и останах само със съпругата и дъщеря си. Не след дълго изгубих и съпругата си... Но за Бога, какво се случваше в моя живот?! ...Година след смъртта на моята съпруга се ожених за друга. Втората ми жена ме напусна, защото се разболях и неможех да върша нищо. Останах отново сам. Когато усетих, че наближава краят ми, помолих да намерят и доведат дъщеря ми. Единствената ми рожба, моето Слънце в този пуст и скапан живот. За да я видя за последно и да й поискам прошка. Тя дойде. Помолих я да ми прости за всичко, но тя отказа и с пълно право. Питах я какво да сторя, за да ми прости за всичко и тя каза да се изповядам. Помолих я да потърси изповедник, но никой не пожела да ме изповяда освен, Вие добри човече! А сега добри човече, Моля Ви, кажете на дъщеря ми да влезе вътре.

Изповедника повика момичето при баща му и каза:

- Девойче, прости на баща си грешките, които е направил. Нека си отиде спокоен от този свят. Обича те повече от всичко. Той изпълни твоята молба, а сега ти изпълни неговата. Това е последното му желание и ние трябва да го изпълним.

Момичето коленичило до баща си, го целуна по челото и каза:

-Татко, прощавам Ви за всичко, но моля Ви и Вие ми простете, за дето Ви оставих в един от най - трудните моменти на Вашия живот. Бащата и дъщерята се прегърнаха и простиха взаимно.

Не след дълго баща й починал и го погребали с почести, които заслужава един истински човек.

Мъжът, който изповядал бащата отново се заскитал по улицата и замислен неусетно стигнал до дома си. Там го очаквало семейството му, притеснено от дългото му отсъствие. Запитали го къде е бил толкова дълго време и той им обяснил. Разказа историята на болния старец. Всички след това замълчаха и почетоха паметта на починалия. После жените от семейството приготвиха масата за вечеря, седнаха, хванаха се за ръце и три пъти казаха молитвата „Отче наш”. След вечеря всеки се отдели в стаята си, а мъжът се оттеглил в кабинета си,седнал зад писалищната маса и написал текст за днешната случка и с няколко думи се постарал да обясни живота и съдбата. Той написал така: Животът е ценен, животът е скъп, животът е дом, животът е път. Всеки ден се сблъскаваме с проблеми, които ни се струват неразрешими, но ако сме хора все ще намерим някой, който да ни помогне и начин да се справим с всичко, което ни е пратено от съдбата, защото съдбата е това, което се случва, а живота ни помага да разрешим проблема. А силата да се борим е наша воля.

[tatqna]

[tatqna]

Нижат се дълги и студени есенни дни.Не се чува ни една птича песен.Дори щурите врабчета не чуруликат.Само далече се чува пронизващ крясък на тъжен и самотен гларус.Пиаскът му дълбоко пронизва душата ми,сякаш вещае нещо лошо.
Небето се покри с черни,страшни облаци.Изведнъж заваля леден дъжд и задуха страшен вятър.Прахоляци се надигаха и замрежиха погледа ми,сълзи се наляха в очите ми и аз заплаках,сякаш очаквах всеки момент да настъпи края на света.Дори и принизващия крясък на гларуса не се чуваше,а само дъждът,кото барабанеше по прозорците.той още повече ме подтискаше.
Погледнах морето за да се утеша,но и то беше мрачно.Беснееше, със страшна сила се блъскаше в прибоя сякаш искаше да го събори и да се разлее навсякъде,сякаш искаше да залее всичко и всички.
После ми се прииска да видя небето,с надеждата, че то ще бъде усмихнато въпреки дъжда, но останах разиочарована и от него.Сякаш даже нарочно,то беше станало по-черно и от преди малко.
Реших да погледна дърветата да се разведря,но те изглеждаха много измъчени от силата на вятъра,който ги превиваше чак до земята.Тази гледка още повече ме натъжи и сълзите ми сами рукнаха.Сега изглеждах точно като времето и нямах сила за нищо.

[tatqna]

[tatqna]

Небето беше обсипано със звезди.Нощта бе топла и ясна.Най-хубавите юлски вечери,за които човек мечтае с цялото си същество.
Две приятелки се разхождаха по брега и се наслаждаваха на пейзажа,който се виждаше пред тях.
Изморени от дългото вървене,те легнаха по гръб на плажа и наблюдаваха небесния купол обсипан с безброй звезди и мечтаеха да срещнат принцът на своите мечти,яхнал сребърен кон,с грива развята от вятъра и копита от злато, а в очите му да блести звездното небе, а погледа на принца да отразява дълбините на морето.
Покрай морския бряг е толкова тихо и спокойно.Чуваше се само съненият плисък на слабо развълнуваното море,което пееше своята приспивна песен.
Двете момичета отправиха погледа си към хоризонта. Звездите като в огледало се отразяваха в спокойното море, а небето над девойките е безкрайно,топло и любящо. В тази нощ имаше нещо вълшебно. Очкавше се да се случи чудо.
Момичетата с трепет чакаха да се отвори небето и да дойде техният принц.
В ленивостта на нощта се чуваше цигулката на музиканта щурец,който все още чакаше любимата.
След малко чудото,което очакваха стана.Небето се разтвори и всичко се огря от ярката бяла светлина на звездата.От небето се появиха двамата конници,които момичетата очакваха с трепет.
При появяването на принцовете,девойките се разтрепериха от щастие.Обля ги една хладна вълна и в миг момичетата полетяха в небесата,прегърнати от своите принцове.Пред тях се стелеше необятната морска шир, а над тях се гонеха звездите.Танцуваха,въртяха- се,образуваха различни фугури.тези фигури бяха съзвездията и галактиките. Ето там на север е съзвездието „Косите на Вероника, там е „Орион”ето го и съзвездието „Лебед”, „Квачката с пиленцата” „Колар” и още много други,всички родени от легендите за богове и богини от митологията.