La piazzetta il Ventennale или иначе казано Площадът на ХХ век (по-точно площадчето) е фестивал за литература и визуални изкуства, който се провежда вече повече от двадесет години в италианския град Салерно, областта Кампания. Тази годишният финал на конкурсната програма в две части (литература, в разделите поезия и проза, и визуални изкуства, в разделите живопис, приложни изкуства и фотография) бе ознаменуван от подчертано българско присъствие. В предпоследния ден на едноседмичния фестивал, на 8 юни, професор Пламен Шуликов от Катедрата по журналистика и масови комуникации на Шуменския университет представи творчеството на известния български и италиански поет и сатирик Румен Иванчев. Специалната вечер на неговото поетическо творчество за деца и възрастни бе посветена и на 70-годишния му юбилей. Пламен Шуликов е главен редактор и рецензент на поетическата му антология „Дръвче”, излязла преди месеци в издателство „Жанет-45”. След Пловдив и София това беше поредната трета премиера на книгата на Иванчев, чиито стихове, писани през годините, са съсредоточавали художествения интерес на творци като Атанас Далчев, Александър Геров и Валери Петров.
В Пламеновите „Думи за Румен” прозвучаха заглавия на сатиричните книги „Дон Санчо и Кихот”, „Чисто и просто”, „Маскарад на маскари” и някои от любимите заглавия на детската аудитория като: „Девет хремави планети”, „Защо, защо?”, „Петле на покрива”, „Играчката на ветровете”. Бяха споменати и някои от литературните награди на твореца през годините: „Чудомир” в Казанлък, „Южна пролет”- Хасково, „Константин Константинов”- Сливен, „Фараболино” във Виареджо (Италия), награди от Панаира на книгата в Болоня, наградата „Навигаре” на издателство Пагине. Румен Иванчев чете свои стихове и сатира на български и на италиански. Литературната вечер бе под егидата на творческия колектив, който журира Фестивала на изкуствата, а организацията бе изцяло в ръцете на двигателя на българо-италианските културни връзки в Салерно. Това е младата българка Калина Белчева, която от десет години живее в Италия. С философско образование и магистърска степен по политология, младата и амбициозна Калина се е посветила на насърчаване и откриване на бългаски таланти, които успешно се позиционират в богатата културна палитра на Югозападна Италия и се вписват в духа на крайморския и университетски град, който е само на петдесет километра от Неапол.
Въпрос: Виждам, че сте се захласнали по Италия. Обаче сте поет, мислите метафорично, обичате и Платон. Коя е според Вас идеалната държава – ама съвсем буквално, отвъд Платоновата фикция, отвъд метафоричните интерпретации и идеологемите?
Отговор: Изкушавате ме да перифразирам Аристотел, Лутер и Сервантес едновременно: „Обичам Платон, но повече обичам истината”. Разбира се, иронията в това крилато изречение не следва да се буквализира поне заради „Държавата”, където Платон гради своята „пещерна” метафора за истината, толкова проникновено тълкувана от Хайдегер. Същевременно обаче изкушенията по съвършеното социално устройство са опасни, именно тях има предвид К. Попър, като ги нарича „Платонови чарове” в „Отвореното общество и неговите врагове”. Утопиите са опасни не със своето конструктивно съвършенство, а с клиничната обсесия на фанатично обсебени от тях социални инженери да газят по човешки трупове в името на практическото им осъществяване. В едно свое есе от средата на ХVІІІ век Д. Хюм обосновава предимствата на възприетата в Англия смесена форма на управление пред чистата демокрация и абсолютната монархия като крайни форми на политическо устройство. Стига до парадоксалния извод, че тъкмо заради своя радикализъм тези два крайни управленски модела, омекотени с „подправки“ от също толкова крайните им ценностни идеали робство и свобода, се оказват изненадващо близки в склоннос¬тта си към компромиси със свободата, а що се отнася до гражданското право да бъдеш информиран – и с истината. По-нататък в есето, неслучайно озаглавено „За свободата на печата”, четем, че на Албиона (добрата стара Англия) „нищо не изненадва чужденеца така, както свободата, с която на обществеността може да бъде съобщавано всичко и с която всяка крачка на краля или на неговите министри може да бъде открито кри¬тикувана“. Затова, в съгласие с Д. Хюм, моите лични предпочитания са към една по-малко съвършена от Платоновата Утопия и много по-неутопична от нея форма на политическо устройство, каквато е парламентарната монархия. Впрочем по ирония на съдбата именно в страна с такъв държавен модел като Великобритания теоретикът на гражданското общество Русо намира спасително убежище, след като родната му Швейцария и близката му Франция го прогонват. Швейцария впрочем – с камъни. Страхувам се, че разговорът отново зави към темата за толерантността. Стане ли обаче дума за граждански свободи, тази тема е неизбежна.
Въпрос: Роден сте във Варна, учили сте в Шуменския и в Московския университет. Имали сте възможности за реализация в БАН и СУ, но все пак сте се завърнали в Шумен? Как изглежда пътят на един учен и преподавател, заключен (или може би отключен?) в тези дестинации?
Отговор: Всеки, поел по пътя на научното познание, има своята алма матер. След като го формира, тя, естествено, полага грижи за кариерното му развитие. В повечето случаи го прави пристрастно заради създадените близости. Така се случи и с мен и в това няма нищо изключително. Особеното е само това, че след докторската си защита не се възползувах от изкусителните предложения – нито за голям докторат в Московския университет или в Академията на науките на Русия, нито пък за директно назначение в Института за литература на БАН или Софийския университет. Все още не мога да отсъдя колко правилно е било решението ми, но тогава прецених, че е редно да се върна в Шуменския университет. Ако не възразявате, ще спестя детайли.
Географските координати на личния живот, разбира се, неизбежно са сред най-важните му определители. Знаехме това и преди 89-а година, но тогава пътуванията ни по света бяха предимно въображаеми. Е, не за всички. Съпротивата срещу потъпканото човешко право на свободно придвижване звучеше, поне за мен, или с гласа на Ахматова: „Он любил три вещи на свете: за веречней пенье,/ белых павлинов/ и стертые карты Америки…”; или пък добиваше ироничните интонации на М. Жванецки: „Куда в этом году мне только не приходилось ездить?”. И следва дълъг ред от никога непосетени страни, градове, места… Като казвате „дестинации”, вероятно имате предвид целите на мисловните пътувания.
Интервю по двойки: Виктория Кънчева (3 Журналистика) и Неда Неделчева (2 Журналистика) разговарят с актьорите Ирина Митева и Александър Евгениев, превъплътили се в Яворов и Лора от спектакъла "Нирвана" по Константин Илиев
„Обичам” е глагол, не състояние, а това често се забравя
За незаменимия адреналин на театралната сцена, за киното и сериалите, за последната нощ на Лора и Яворов, за присъдите на публиката разговаряхме с Ирина Митева и Александър Евгениев – младите звезди от постановката на Максима Боева по драматургията на Константин Илиев „Нирвана”
Поздравления, бяхте страхотни! Как се чувствате след като сте толкова млади в ролите на Яворов и Лора? Импровизирахте ли?
(Двамата, почти едновременно) Благодарим ви. По принцип не импровизираме , но днес се наложи на едно място.
От колко време сте на сцена?
(Ирина Митева) На професионална сцена сме от май месец, 2017 г., тогава се дипломирахме в НАТФИЗ, иначе имаме доста изяви, а с театрално изкуство аз се занимавам от 5 години. Зад камера определено е много различно, дали се справям в „Откраднат живот”, откъдето ме разконспирирахте, оставям на вас да прецените. (Александър Евгениев ) Аз имам малко повече опит.
“Когато играеш някаква роля се личи, а когато живееш ролята си - става хубаво”
В рамките на проекта “Шуменци с принос в националната и световна култура – творчески срещи”, на 23 октомври в Регионалната библиотека “Стилиян Чилингиров” в Шумен разговаряхме с нашия съгражданин Олег Ковачев. Малкият рицар Ваньо Стамов от филма “Рицар без броня”(1966 г.), днес е известният режисьор и оператор Олег Ковачев, създател на детско АРТ студио “Малки таланти ОК”. За своите филми той е носител на награди от Полша, Русия, Финландия и Франция. Притежател е и на престижния “Златен ритон”. В двудневната си програма в Шумен той представи два от филмите си: “Киното срещу властта” и “Незавършен разговор с Калата”, но намери време да отговори и на нашите въпроси.
Като дете сте били актьор, като възрастен сте вече режисьор. Известно е, че децата са много искрени и отворени към света и хората. Според собствения си опит как мислите, дали децата играят ролите си или ги преживяват?
Всички артисти, независимо дали са малки или големи, ако просто играят роли, не става хубаво. Те трябва да ги преживяват, независимо, дали в театъра или киното. На мен ми беше много лесно като дете, защото първо бях единственият от всички, който не се притесняваше от камерата. Сега повече се притеснявам. Всички други, чуеха ли: “Камера работи!” и моментално се забравяха текста или се изчервяваха или нещо друго. Докато на мен ми беше все едно дали снимат или не снимат и затова и ме харесаха. Затова, този филм “Рицар без броня” излязъл преди 52 години, се получи.
Защото детето, което бях аз, не играеше някаква роля, която му казват да играе. Просто играеше себе си. След това всяка година участвах в някакъв друг филм. И ставаше все по-трудно и по-трудно, защото пораствах и вече си давах сметка колко отговорно е това да бъдеш артист. Ангажиран е екип от сто човека, които трябва да съобразяват помежду си. И най-малка грешка се забелязва. Например ако объркаш текста. И в последния филм, в който участвах - “Трите смъртни гряха” - беше вече ужасно трудно. Бях на двайсетина години и тогава разбрах, че имам късмет, затова че не съм приет да уча актьорско майсторство. Мислел съм си, че като порасна ще бъда актьор и ще снимам филми. Ама… такива няма. Всеки трябва да играе в някакъв театър. Поне така беше при социализма. Затова аз реших аз да правя филмите. Попитахте ме за искрената игра: когато играеш някаква роля, това си личи, а когато живееш ролята си става хубаво и казват за тебе “ей, той много хубаво я изигра”. Обаче той я е изживял, а не изиграл.
Една пиеса е като дете - трябва много да се грижите за него
Разговор с Николай Гундеров – поет и драматург, основател на експериментален театър „Синтез” и съосновател на ЕТ „Трифонов и Гундеров”. Николай е носител на много международни награди (от Швейцария, Париж, Прага, Варшава, Кладно, Бърно) за драматургия и поезия. Бил е главен драматург на Сатиричния театър „Алеко Константинов”, режисьор в Градски театър „Мост” (Чехия). Асистент в спектаклите на световноизвестни режисьори като Иржи Менцел, Олег Табаков, Юлия Огнянова. Режисьор,автор на пиеси и актьор. Носител на „Аскеер” за 2017 година за пиесата „Пробен срок”. Поводът за интервюто е второто представление на съавторската му пиеса „Хористи”(с Димитър Събов), взела наградата на конкурса „Нова българска драма” през 2014
Здравейте, поводът за нашата среща е втората премиера на спектакъла, който развълнува шуменските театрални духове и ентусиазира публиката. Това е „Хористи”, една пиеса, заради която Вие отново сте тук, в родния Шумен. Животът Ви, обаче, е пълен с пътешествия и работа предимно извън България. Следвайки собствените си преживявания как бихте характеризирали развитието на европейския театър?
Знаете ли, това е все едно да говорите за пчелния кошер. Вие може и да не познавате пчелите, но може да опитате от меда им. Това, което мога да кажа, е, че съм имал щастието и удоволствието да изпитвам сладостта от различните полети, ако говорим за пчелите, от различните им цветни „приноси”. Защото всеки театър, всяко изкуство, във всяка една различна страна, разбира се, по свой начин е уникално, интересно, интригуващо. Това, което мен ме впечетлява, са различните авторски прочити и най-вече фантазията. Когато едно театрално представление или спектакъл са направени с фантазия и въображение, това винаги е вълнуващо, без значение на географската територия, където се играе. Аз съм много доволен понякога и от работата си с българските колеги, защото знам, че в тях има силен темперамент и въображение. Понякога, обаче, изпитвам удоволствие като работя с чуждите актьори, защото знам, че това е обмяна на едно по-друго светоусещане, което само може да обогати човека.
Преслава Цветанова, Девора Милчева, III курс Журналистика
Студенти от III курс, специалност Журналистика към Шуменски университет „Епископ Константин Преславски“ се включиха в подреждане на витрина с материали, свързани с живота и дейността на Велико Дюгмеджиев в Шуменската Регионална библиотека „Стилиян Чилингиров“. Благодарение на придобитите знания по дисциплината „Държавно устройство и политическа система на България до 1944 година“ и под ръководството на професор д-р Росица Ангелова, Девора Милчева и Преслава Цветанова създадоха тематична изложба по повод 140 годишнината от рождението на шуменския музикант и основоположник на българската оперета.
С помощта, предоставена от библиотекар Маня Микова, студентите имаха възможността да посетят отдел „Краезнание“ и да се запознаят отблизо с богатата библиография, свързана със значимото творчество на Велико Дюгмеджиев и неговия принос за читалищната дейност в град Шумен. Регионалната библиотека съставя библиография по повод 130 годишнината от рождението на видният деятел, основал хор „Родни звуци“ и негов пръв диригент.
Освен със своята музикална дейност, Дюгмеджиев е познат на широката общественост като пионер с активна гражданска позиция и член на Инспекторат по труда, който защитава правата на българските работници. Композиторът не стои встрани и от обществено-политическия живот в страната, пишейки множество тематични маршове като „Тържествуваща България“, „Маршът на българите“ и много други. Велико Дюгмеджиев е първият директор на Шуменския областен театър, а по-късно става и директор на „Нанчовата“ девическа гимназия по учебно-възпитателна работа.
В подредената витрина са включени книги и статии за живота на Дюгмеджиев, публикувани в периода 1906 – 2006 година. Тя дава възможност на обществеността в Шумен – музиканти и краеведи – да се запознаят с неговите музикални произведения, както и с текстове, посветени на живота и дейността му в града през първата половина на XX век.
Интервюта три в едно: с Хари Ешкенази, Тео Елмазов и Елена Костадинова разговарят Преслава Цветанова, Девора Милчева и Евдокия Борисова
Артистичното лице на Фортисимо – актьорът от Народния театър Тео Елмазов
„Фортисимо клас” е една идея на цигуларя Хари Ешкенази за концерти със симфонична и модерна филмова музика. Инициативата е продължение на летните фестивали “Фортисимо фест”. Тази културна дейност, насочена към най-малките слушатели, се осъществява с подкрепата на Фондация “Америка за България”. Идеята зад “Фортисимо фест“ и настоящото й трето издание в Шумен, представя на ученици от различни градове в страната класическата музика като изкуство и ги запознава с основните инструменти, участващи в класическия симфоничен оркестър. Освен мелодии на популярни класици, децата от Шумен бяха изненадани и от нетрадиционното симфонично звучене на мелодии от любими за тях компютърни игри и популярни сериали. Пъстрата музикална нишката от музика бе изтъкана още по-колоритно и нетрадиционно и с включването на инструмент от народното творчество - гъдулка, а залата ескалира градусът на емоциите си при появата на тийнзвездата Печенката - известна бийт бокс изпълнителка. Между другото, разбрахме след концерта от нашия състудент Ивайло Иванов, също бийт бокс музикант, че България става световен шампион по този тип музициране през 2012 година. Залата бе препълнена от ученици и преподаватели, а децибелите на аплодисментите и възторжените викове и овации бяха съпоставими единствено с рокконцерт на звезди от световна величина. Водещ на цялата музикална феерия бе актьорът Теодор Елмазов, превъплътен в ролята на извънземен, който опознава културата на планетата Зема, чрез запознаване с музикалните инструменти. И търсейки своя близък звук. Такъв се оказа звукът и почеркът на извънземно талантливата Печенка. И така започна разговорът ни – трите „стреляхме” с въпроси към тримата главни „виновници” за настоящия музикален празник.
