Разговор с Николай Гундеров – поет и драматург, основател на експериментален театър „Синтез”
Една пиеса е като дете - трябва много да се грижите за него
Разговор с Николай Гундеров – поет и драматург, основател на експериментален театър „Синтез” и съосновател на ЕТ „Трифонов и Гундеров”. Николай е носител на много международни награди (от Швейцария, Париж, Прага, Варшава, Кладно, Бърно) за драматургия и поезия. Бил е главен драматург на Сатиричния театър „Алеко Константинов”, режисьор в Градски театър „Мост” (Чехия). Асистент в спектаклите на световноизвестни режисьори като Иржи Менцел, Олег Табаков, Юлия Огнянова. Режисьор,автор на пиеси и актьор. Носител на „Аскеер” за 2017 година за пиесата „Пробен срок”. Поводът за интервюто е второто представление на съавторската му пиеса „Хористи”(с Димитър Събов), взела наградата на конкурса „Нова българска драма” през 2014
Здравейте, поводът за нашата среща е втората премиера на спектакъла, който развълнува шуменските театрални духове и ентусиазира публиката. Това е „Хористи”, една пиеса, заради която Вие отново сте тук, в родния Шумен. Животът Ви, обаче, е пълен с пътешествия и работа предимно извън България. Следвайки собствените си преживявания как бихте характеризирали развитието на европейския театър?
Знаете ли, това е все едно да говорите за пчелния кошер. Вие може и да не познавате пчелите, но може да опитате от меда им. Това, което мога да кажа, е, че съм имал щастието и удоволствието да изпитвам сладостта от различните полети, ако говорим за пчелите, от различните им цветни „приноси”. Защото всеки театър, всяко изкуство, във всяка една различна страна, разбира се, по свой начин е уникално, интересно, интригуващо. Това, което мен ме впечетлява, са различните авторски прочити и най-вече фантазията. Когато едно театрално представление или спектакъл са направени с фантазия и въображение, това винаги е вълнуващо, без значение на географската територия, където се играе. Аз съм много доволен понякога и от работата си с българските колеги, защото знам, че в тях има силен темперамент и въображение. Понякога, обаче, изпитвам удоволствие като работя с чуждите актьори, защото знам, че това е обмяна на едно по-друго светоусещане, което само може да обогати човека.
Тодор Колев пееше някога: Как ще ги стигнем американците? Въпросът ми към Вас може ли да прозвучи така: как да ги настигнем чехите (в театъра и изкуството)? Какво от манталитета на чехите успяхте да уловите, на което ние, българите, можем с право да завиждаме?
Аз не бих ги сравнявал, може би, точно по този начин, чехите и българите, защото всеки един народ си има своите смешни или пък тъжни черти. Но това, което е впечатляващо в чехите, което ми подсказвате във въпроса си, е чувството за хумор, което те имат, то е интелигентно чувство за хумор, а не просташко.
Да, на едно място Вие казвате: „Смехът е на изчезване в българските театри. Приемам наградата не като театрал, а като изчезващ животински вид и благодаря на журито като на природозащитници.” А всъщност става дума именно за качественото чувство за хумор и изискания смях.
Да. Смятам, че голям проблем на българския театър в последно време е това,че се снижава изкуството до някаква телесна долница. Това, че се принизява хуморът до някакъв много страшен битовизъм, до някакъв груб цинизъм. Това е смешно само за хората, които споделят такава нагласа и които нямат добър естетически вкус. Смятам, че е много важно за изкуството да бъде правено с чувство за хумор. Когато хората се забавляват, нека се забавляват интелигентно. И това вече донася удоволствие. Смятам, че така трябва да бъде. И това важи не само за театъра, то важи въобще за общуването между хората. Без значение какви сме по народност. Ако имате чувство за хумор, ако общувате с едно леко намигване, тогава и животът няма да бъде страшно черен. И дори да сте в много черна ситуация в живота, Вие, намигайки, може да си мислите, че сте само в някакъв нюанс на бялото. И да си кажете: „има още много такива черни неща, които ми предстоят”, „нищо не е чак толкова страшно”. Така, че уважавам в чехите тяхното чувство за хумор, интелигентния начин на поднасяне на това чувство и способността им за мярка и вкус в театралното изкуство.
В края на май се радвахме заедно с Вас на получаването на най-престижната българска театрална награда: Аскеер за драматургия (2017). Днес гледаме втората постановка на Вашите „Хористи”, които взеха голямата награда за Нова българска драма. Какво можем да очакваме от Вас в близкото Ви театрално бъдеще?
…Ооо, ако знаех. Щях да гледам на кафе или на боб щях да прогнозирам. Знаете ли, всеки ден е различен и човек не може особено точно да предвижда. Само, че искам нещата, които правя, да ги правя с удоволствие. Тогава те ми носят и удовлетворение. А не всичко да се планира и случва по силата на някакви награди, които задължават човека да върши това или онова. Просто за мен е удоволствие да общувам с хората. Ако от това излезе понякога произведение, само мога да се радвам.
Иржи Менцел коментира пиесата „Хористи” така: „Мисля, че „Хористи” е добър сюжет за добър филм”. Можем ли да се надяваме, че думите му ще имат творческа реализация?
Хубав въпрос ми задавате. Можем само да се надяваме. Тази надежда може да бъде проверена само от публиката.
Важен момент в сюжета и комедийното действие на пиесата „Хористи” е сблъсъкът между волята и проявите на оценяващи и оценявани. Лично вие как се идентифицирате и към кои чувствате, че принадлежите в момента?
…Умно момиче, умно момиче…Аз не обичам да бъда в позиция на оценяващ. Много често, обаче, се налага да имам свое мнение, защото човек трябва да има някакъв вкус. И точно вкусът предопределя дали едно нещо ще бъде оценено или оценявано. Също така смятам, че въпросът за избора е много важен въпрос, който стои пред човека. Вие може да се спрете на нещо, което всъщност е естетически погледнато на високо ниво, а може да изберете и друго, което всъщност да удовлетворява съвсем други желания. Смятам, обаче, че никой няма право да се постави в позицията на високомерие и да съди от собствения си балкон. Защото може да се окаже, че не се намира на балкона, а на един гараж, откъдето да гледа другите хора. Даже от върха на една тревичка. Човек трябва да умее да оглежда хората от равнището на собствените си очи, а не да ги принизява. И смятам, че най-лошото нещо на оценяващите е високомерието, с което поглеждат на хората, които са оценявани. А понякога животът променя своя компас и може да се получи точно обратно, както е и в нашата пиеса - че оценяваните са с по-силни качества от оценяващите. Затова нека да бъдем хармонични в това, което мислим.
„Хористи” видяха реакцията на чешката и руската публика. Как зрителите посрещнаха пиесата в родния ви град Шумен и доволни ли сте от тази реакция?
Аз се радвам, че хората се забавляваха, че имаше смях. Смехът е нещо много важно и силно стимулиращо за актьора и за автора. Смехът е пречистване. Той носи удовлетворение на хората. Но същовременно знам, че една пиеса е като едно дете, особено ако е жив театърът, който искате да правите. Трябва много да се грижите за него. Добре да го обличате, да не настине, да се грижите на неговите навици. Защото това е едно живо произведение. И, за да бъде запазен този смях на Шуменската публика, са необходими усилия. Това произведение трябва да се развива и то трябва да бъде обгрижвано, както от страна на актьорите, така от страна на всички, които се занимават с него.
Надявам се, че днес, на втория спектакъл на „Хористи” на сцената на Шуменския театър много ще се смеем, разбира се, интелигентно?
Не слагайте никакво прилагателно. Просто се смейте от душа.