Литермедия е електронно издание на Факултета по хуманитарни науки към Шуменския университет "Епископ Константин Преславски"
Новини

Начало -> Новини -> Разговор с Олег Ковачев   
Разговор с Олег Ковачев

Разговор с Олег Ковачев
Валерия Голубкова разговаря с Олег Ковачев
“Когато играеш някаква роля се личи, а когато живееш ролята си - става хубаво”

В рамките на проекта “Шуменци с принос в националната и световна култура – творчески срещи”, на 23 октомври в Регионалната библиотека “Стилиян Чилингиров” в Шумен разговаряхме с нашия съгражданин Олег Ковачев. Малкият рицар Ваньо Стамов от филма “Рицар без броня”(1966 г.), днес е известният режисьор и оператор Олег Ковачев, създател на детско АРТ студио “Малки таланти ОК”. За своите филми той е носител на награди от Полша, Русия, Финландия и Франция. Притежател е и на престижния “Златен ритон”. В двудневната си програма в Шумен той представи два от филмите си: “Киното срещу властта” и “Незавършен разговор с Калата”, но намери време да отговори и на нашите въпроси.

Като дете сте били актьор, като възрастен сте вече режисьор. Известно е, че децата са много искрени и отворени към света и хората. Според собствения си опит как мислите, дали децата играят ролите си или ги преживяват?

Всички артисти, независимо дали са малки или големи, ако просто играят роли, не става хубаво. Те трябва да ги преживяват, независимо, дали в театъра или киното. На мен ми беше много лесно като дете, защото първо бях единственият от всички, който не се притесняваше от камерата. Сега повече се притеснявам. Всички други, чуеха ли: “Камера работи!” и моментално се забравяха текста или се изчервяваха или нещо друго. Докато на мен ми беше все едно дали снимат или не снимат и затова и ме харесаха. Затова, този филм “Рицар без броня” излязъл преди 52 години, се получи.

Защото детето, което бях аз, не играеше някаква роля, която му казват да играе. Просто играеше себе си. След това всяка година участвах в някакъв друг филм. И ставаше все по-трудно и по-трудно, защото пораствах и вече си давах сметка колко отговорно е това да бъдеш артист. Ангажиран е екип от сто човека, които трябва да съобразяват помежду си. И най-малка грешка се забелязва. Например ако объркаш текста. И в последния филм, в който участвах - “Трите смъртни гряха” - беше вече ужасно трудно. Бях на двайсетина години и тогава разбрах, че имам късмет, затова че не съм приет да уча актьорско майсторство. Мислел съм си, че като порасна ще бъда актьор и ще снимам филми. Ама… такива няма. Всеки трябва да играе в някакъв театър. Поне така беше при социализма. Затова аз реших аз да правя филмите. Попитахте ме за искрената игра: когато играеш някаква роля, това си личи, а когато живееш ролята си става хубаво и казват за тебе “ей, той много хубаво я изигра”. Обаче той я е изживял, а не изиграл.


Вашият баща снимаше смели и впечатляващи документални филми. Как неговата дейност влияе върху вашето творчество?

Когато баща ти е някакъв известен творец, на теб ти е много трудно, защото всички те сравняват с него. При мен имаше следната ситуация: ако направя хубав филм, казваха - „Е, баща му е помогнал. Ако той не му помогне да направи филма, кой друг?” Ако филма не е хубав пък възкликваха- “Този път дори баща му не можа да му помогне!” Преди двайсет години баща ми ни напусна. И мога да кажа, че именно през последните двайсет години аз направих най-хубавите си филми. Уви, вече никой не се сеща за баща ми. Не ме сравняват с него. И аз съм беседвал с други приятели, чиито бащи са много големи. Да речем сина на Георги Калоянчев - и той е артист. Ама когато си син на Георги Калоянчев какво трябва да направиш, за да те забележат? Е, каквото и да направиш, все си в ниското. Даже си мислих да направя клуб на децата на известните хора, които сме се борили не да ги надминем, а да бъдем достойни за тях.

Смятате ли че вашето творчество и кариера влияе върху вашите собствени деца?

Със сигурност не! Не влияе. Никой не е пророк в собствения си дом, в собствената си държава. Моите деца всъщност вече са много големи. Синът ми на шест годинки изигра една много хубава роля, на малкия Виктор, във филма “Ти, който си на небето” (1986 г). Дъщеря ми също се е опитвала да играе, но това и двамата не ги привлече, не им беше толкова интересно. Синът ми стана звукорежисьор, а дъщерята - кинокритик. Пак в областта на киното са, но те гледат моите филми като част от общата картина. Аз съм само един пореден режисьор. Много държа да чувам техните мнения. Предполагам, че не смеят да ми кажат някакви критични неща, но все пак. Нали таткото трябва да е направил хубав филм? Но аз съм горд с моите деца, защото са възпитани. А най-важното е човек да бъде възпитан, скромен и добър. Защото лошите, невъзпитаните хора никой не ги харесва.

Олег Ковачев пред Литермедия Поводът за нащата среща е представянето на двата документални филма “Киното срещу властта” и “Незавършен разговор с Калата”. Как се роди идеята да снимате тези филми?

Георги Калоянчев го познавам от 1966-та година. Аз съм бил на 16, а той е бил на 41-а. Снимахме се във филма “Най дългата нощ” на Въло Радев. По време на почивката седяхме в истински вагон, действието се развиваше в един влак. Тогава той чу по радиото: “По случай 24 май със званието Народен артист на България се награждава Георги Калоянчев”. Той се разплака и каза “е-е, доживяхме!” - все едно че беше на сто години! И ми каза: “Иди в бюфета и донеси една каса лимонада да пием всички.” Аз бях най-щастлив, бях най-малък, обичах именно лимонада. Другите се мръщеха. Какво ли не им хареса? Може би очакваха бира. Пихме по една лимонада и след това много често съм се срещал с него. Преди десетина години му викам “дай да направим едно интервю с теб, ще те питам, ще ми отговаряш, ще те снимам. Нямам в момента бюджет да направя цял филм”. След година пак му казвам, „дай да те доснимам още малко”. Пак го снимах. Преди пет години той трябваше да навърши 88 години. Телевизията БНТ реши, че ще отпусне пари да се направи един цял филм за Георги Калоянчев. Започнах филма. Октомври, ноември, декември. И той почина. Не го дочака. И така както бях започнал филма за този симпатичен човек, за неговото прекрасно семейство: как се прегръщат, снимат, говорят… и изведнъж край. Човекът си отиде, няма го. И филмът трябваше да промени заглавието си: от “Честит рожден ден, Кала”, на “Сбогом, Кала”. И тези кадри, които бях снимал години наред преди това, успях да ги вкарвам в този филм. Тази идея се роди мъчително и самият филм много трудно и бавно стана. Вие ще имате възможност сега да го видите. Докато за другия филм - “Киното срещу властта”, идеята не е моя, а на един приятел, който е син на Георги Георгиев-Гец. Той също бе режисьор и искаше да направи този филм, който да разказва как може киното да се изправи срещу властта. Той написа сценария, кандидатства във филмовия център за субсидия и… след три дни почина на 56 години! И трябваше някой да направи този филм вместо него. Съпругата му каза “Искам да го направи Олег”. Представете си колко е отговорно и колко е трудно да направиш филм, който друг е замислил. Изведнъж трябва да го направи друг човек, който нищо не знае. Затова беше много трудно да го направя и този филм, да се опитам да го вдигна на ниво, достойно за един човек, който го няма вече и не може да си защити замисъла.

Да, може би се оказва, че човек трябва да бърза, защото животът е твърде кратък, за да ни даде максималната свобода за действие. И е важно приживе да види резултатите от труда си или наградите за него.

“Ама у нас всичко стана в името на свободата!” – възкликва героинята Тони във филма “Понеделник сутрин”. Досещате се, че ще Ви насочвам към темата за цензурата. Според вас стигнахме ли тази свобода?


Сега също има цензура. В това няма никакво съмнение. Защото и в момента, работата ни много зависи от това кой е на власт. Тогава бяха на власт комунистите, които имаха своята идеология и цензура. И те съзнателно пречеха на филми, които не се харесваха на тяхната идеология. Сега в момента цензурата е финансова. За да намериш пари за някаква твоя идея, тази идея е трябва да е угодна на силните на деня. Такива неща се случват непрекъснато. Сега се правят много филми против комунистите, които разказват за това колко е било страшно тогава. Имаше лоши неща, в това няма съмнение, но и сега е тежко. Ще ви кажа една много голяма тайна. Истината е, че когато човек е млад, всичко е хубаво. Като стане на 70-80 години, когато дори не може да ходи, той си казва: “ех, тогава… колко хубаво беше. Вие тука съсипахте държава!” Така, че не вярвайте нито на тези, нито на ония. Много си е хубаво времето!

По време на създаването на филмите си имали ли сте проблеми със цензурата?

Преди много, много години, през 1984 година направих филма за най-големия български крадец. Той беше крадец, който разбива магазини и открадва оборота. Имаше 43 присъди общо и по царско време, и при социализма. Най-накрая реши, че спира да краде. Когато започнахме филма, той пожела да отиде при децата в детския затвор и да им кажа, какво ги чака, ако продължат да крадат. Отидохме, снимахме, той плака. Стана много интересен филм. Излезе филмът и ме вика заместник-директорът на кинематографията и казва: “Трябва епизода с децата да го махнеш. Ако пратим този филм на някакви фестивали, какво ще кажат хората? Тези в България, защо са ги арестували тези деца, как може така?” Заместникът нареди да махна и един друг епизод, където главния герой обясняваше: “ Аз не съм крадец. Аз крада от държавата. Откраднах ги от магазина, парите, похарчих ги. Те отиват в банката, дават заплати на хората, те пак пазаруват. Те не се губят тези пари. Кражба е да откраднеш на някого прането или гумите да свалиш от колата. Аз не съм крадец.” Според Заместника той се подиграваше със системата. Обаче е неговото разбиране. А човекът, моят герой, наистина вярваше в това, което говори. Аз не махнах думите му. И филмът не ходи по фестивали, но много е важно да имаш чиста съвест пред себе си. Какво значение има всъщност една награда?

При социализма комунистическата пропаганда се провеждаше и благодарение на киното. А какво според вас пропагандира съвременото българско кино?

Съвременото българско кино се движи в мрачни шаблони, които само си поставило. Чака да се случи нещо: убийства, кражби, полицаи, проститутки. На мен ми е лично много досадна цялата тази история. Толкова е просто да направиш един филм, където двама души се обичат, а пък им е трудно. Ама защо им е трудно? Как се борят с живота? Нещо, което да те хване за сърцето. Нашето кино пропагандира да не си обичаме държавата. Така си мисля. Облъчва ни с някакъв нихилизъм, който отрича всичко, което сме направили. И никакъв поглед към бъдещето. Затова се опитвам да не обръщам много внимание на това, което се прави в момента. Сега не е модерно да кажеш, че българите са съвестни хора, че България е пълна с честни хора. Това е глупаво. Затова най-лесно се показват отрицателни неща. Но всеки има право да каже какво мисли.

И да представи, да „снима” света по начина, по който му изглежда. По начин, по който го вижда, а щом го вижда такъв, то значи той е и такъв, нали? Още много, много въпроси запазвам за следващата ни среща, която очакваме да е скоро във времето. Благодаря Ви за тази среща!

Интервюто взе Валерия Голубкова

23 окт. 2017
Регионална библиотека „Стилиян Чилингиров”
Шумен





от Admin, четвъртък, 26 октомври 2017 08:53, Коментари(0)
Коментари
Факултет по хуманитарни науки | Шуменски университет "Епископ Константин Преславки"

© Литермедия - всички права запазени
Статистика