Литермедия е електронно издание на Факултета по хуманитарни науки към Шуменския университет "Епископ Константин Преславски"
Новини

Начало -> Новини -> Интервю на Кадрие Джесур с професор Пламен Шуликов в Истанбул (I част)   
Интервю на Кадрие Джесур с професор Пламен Шуликов в Истанбул (I част)

Истанбул, 2018, Първа част

В живота няма почти нищо случайно


Въпрос: Роден сте във Варна, учили сте в Шуменския и в Московския университет. Имали сте възможности за реализация в БАН и СУ, но все пак сте се завърнали в Шумен? Как изглежда пътят на един учен и преподавател, заключен (или може би отключен?) в тези дестинации?

Отговор: Всеки, поел по пътя на научното познание, има своята алма матер. След като го формира, тя, естествено, полага грижи за кариерното му развитие. В повечето случаи го прави пристрастно заради създадените близости. Така се случи и с мен и в това няма нищо изключително. Особеното е само това, че след докторската си защита не се възползувах от изкусителните предложения – нито за голям докторат в Московския университет или в Академията на науките на Русия, нито пък за директно назначение в Института за литература на БАН или Софийския университет. Все още не мога да отсъдя колко правилно е било решението ми, но тогава прецених, че е редно да се върна в Шуменския университет. Ако не възразявате, ще спестя детайли.

Географските координати на личния живот, разбира се, неизбежно са сред най-важните му определители. Знаехме това и преди 89-а година, но тогава пътуванията ни по света бяха предимно въображаеми. Е, не за всички. Съпротивата срещу потъпканото човешко право на свободно придвижване звучеше, поне за мен, или с гласа на Ахматова: „Он любил три вещи на свете: за веречней пенье,/ белых павлинов/ и стертые карты Америки…”; или пък добиваше ироничните интонации на М. Жванецки: „Куда в этом году мне только не приходилось ездить?”. И следва дълъг ред от никога непосетени страни, градове, места… Като казвате „дестинации”, вероятно имате предвид целите на мисловните пътувания.


Що се отнася до Русия, не знам защо, но тя и досега си остава за мен единствено мисловен траверс, така и не предприех пътуване натам след 1989 г. По стечение на обстоятелствата критериите, които руската академична традиция тъй или иначе неизбежно ми е вменила, си давам сметка, че са ценностните и етични мерки на културно-историческата школа от края на ХІХ век и формалната школа от второто и третото десетилетие на ХХ век. Отвъд хронологичния предел, обозначен от работата на В. Б. Шкловски „В защиту социологического метода” (1927 г.), нямам кой знае какви познавателни интереси. Переверзевщината на марксисткото литературознание има съществен принос за това. Тя е безпокояла навремето и Б. М. Ейхенбаум. Няма причини да не се съобразя с мнението му.

Въпрос: Кого срещахте по пътя си и как Ви повлия познанството с учени като Гаспаров и Мелетински, Гачев и Аверинцев, Топоров и Иванов... и още кои други? Разкажете.

Отговор: Разбира се, традицията на академичното образование в Русия от края на ХІХ и началото на ХХ век не секва изведнъж. В резултат на нейната мощна инерция руската хуманитаристика от съветско време се обогатява с изследователи като, да кажем, Я. Е. Голосовкер, чиято фундаментална работа „Логика мифа”, писана в самото начало на 40-те, стана достъпна едва през 80-те. Все пак Голосовкер оцелява след шест години лагер и заточение, преживени заради преданост към академичната етика, очевидно схващана през сталинската епоха като неуместен, даже смъртоносен анахронизъм, каквато впрочем тази своего рода частна етика се оказва за Б. И. Ярхо. Неговото статистическо изследване „Метрический справочник к стихотворениям А. С. Пушкина” (1934 г.) и до днес е мярка за научна добросъвестност. Други пък, по-млади, като, например, Вяч. Вс. Иванов, градиха блестящи кариери в хуманитаристиката въпреки ограниченията, налагани от властовия контрол. Както е известно, през 50-те неговата успешно защитена кандидатска дисертация по историческа лингвистика се изгубва (уж случайно) и по тази причина ВАК не му присъжда кандидатска степен. Получава я далеч от метрополията, във Вилнюския университет, доста по-късно след защита на втори дисертационен труд по балто-славянско езикознание едва в края на 70-те. Именно далеч от метрополията, където идеологическият контрол, макар и наличен, е някак омекотен от филтъра на дистанцията. Това е и едно от обясненията за появата на Тартуската семиотична школа, създадена от ленинградчанина Ю. М. Лотман. В нейната работа бяха привлечени и московски учени като, например, В. Н. Топоров, Вяч. Вс. Иванов, Б. М. Гаспаров, Б. А. Успенски, Е. М. Мелетински, А. М. Пятигорски (който емигрира през 70-те), тъй че в Москва съм имал шанса и за жив, сетивен контакт с някои от тези знаменити хуманитаристи.

В ИМЛИ (Институт за световна литература) имаше добра традиция всеки от научните сътрудници да представя публично резултатите от своята изследователска работа. Тези прояви се превръщаха в значими събития от автентичния научен живот. По подобен начин в Колеж дьо Франс 29-те часа публични лекции на М. Фуко са били своего рода празнична рекапитулация на изследователската му работа за цяла година. Представете си само съотношението – 29 часа на Фуко срещу 360 часа аудиторна заетост, колкото сега е годишният преподавателски хорариум у нас! Ще си позволя да бъда мнителен – зад неговия монументален обем ми се привижда печалното административно предубеждение, че в нашите университети за работа, достойна за користно възмездие, се смята преди всичко аудиторната заетост. Та, в ИМЛИ се стараех да не пропускам „отчетите” на М. Л. Гаспаров, тематичният профил на които шеметно пресноваваше от класическата античност, през стихознанието, до Сребърния век на руската поезия. Веднъж, помня, го слушахме заедно с Яни Милчаков, който тогава беше в Москва на 6-месечна специализация. След края на лекцията го представих на М. Л. Гаспаров, който прояви особен интерес към темата на текущата му работа със заглавие в окончателния си вариант „Стих и сталинизъм по български”. Гаспаров взе текста и впоследствие му даде блестяща оценка. Тази важна работа на Яни, когото за огромна тъга нашата хуманитаристика изгуби съвсем наскоро, неслучайно носи епиграф, посвещение на световния стиховед М. Л. Гаспаров. Та, след краткия разговор дълго го следвахме. Москва тогава беше мразовита, а Гаспаров, много висок и много слаб човек, почти въплъщение на Паскаловата „мислеща тръстика”, от време на време се подхлъзваше по леда и застрашително губеше равновесие. Яни спонтанно въздъхна: „Ох, да вземем да го пренесем на ръце да най-близката станция на метрото, че ако падне и си удари главата, кой ще напише всичко онова, което само той би могъл!?” Тогава все още не знаехме, че М. Л. Гаспаров е и прекрасен поет. В противен случай патосът на Яни би бил още по-горестен. Вижте само колко изисканост има в „Стихи к Светонию”.

Въпрос: Доктор сте по теория и история на литературата, професор по журналистика и фотография. Автор сте на седем фотоизложби (посветени на Лондон, Балканите, Родопите и Балкана, Истанбул и Одрин и др.) и една стихосбирка. Сред заглавията ви от последните поне петнайсет години са „Поетика и психография” (студии, посветени на психобиографични сюжети от живота и творчеството на Боян Пенев, Иван Пейчев, Димитър Подвързачов, Яворов и други), „Изкуство и реклама” (екскурси върху българската рекламна и визуална култура и литература, включваща имена като Багряна, Майстора, Чудомир, Сирак Скитник и др.), „Семат анагнонтос” (монография по теория на фотографията), „Удивителната фотография и удивителният ХІХ век” (христоматийни текстове, излизащи за първи път на български, предговорени от ваша студия), „Квинтаптих” (стихосбирка, 5 поеми). Вероятно пропускам важни неща? И все пак кой от всички тези проекти сте правили с особено вдъхновение, така да се каже, с Платоновата божествена лудост?

Отговор: Съмнявам се, че е творец онзи, който не познава състоянието, обичайно наричано от всички нас „вдъхновение”. Основателно намесвате тук Платон. Във „Федър”, където той разсъждава върху четирите вида мании, посочва като една от тях творческата. Даже се произнася в нейна полза и твърди, че „творенията на здравомислещите ще бъдат затъмнени от творенията на неистовите”. В случай че рационално мислещият човек не е изучавал специално дивинационните състояния, в случай че тяхната мистичност априорно го отблъсква, той би могъл да ги разпознае единствено от личен опит. Ще бъде нужно обаче те действително да го споходят, което изобщо не е задължително. Тяхната мощ носи бързо, интензивно, каскадно проникновение. Дори позитивисткият дух на ХІХ век не успява да попречи на Ч. С. Пърс, бащата на семиотиката, да легитимира абдукциятата като логически път, равноправен на индукцията и дедукцията. Интересно е, че в края на 60-те години на ХІХ век той дефинира абдуктивния метод като път за формиране на общо предсказание. Впрочем и Платон дефинира познавателното неистовство чрез практиката на птицегаданието. Също от 60-те години на ХІХ век е известна и формулата на Ч. Ломброзо „гениалност и лудост”, която най-недвусмислено внушава почти атавистичен страх от извънредните състояния на творческо проникновение. Донякъде основателно, тъй като те са особено изтощителни, най-вече за околните, разбира се, това е шега. С две думи, познавам това състояние на почти съвършена самодостатъчност, което отстрани със сигурност изглежда обезпокоително. В такова изтощително дълготрайно състояние писах паралелно „Изкуство и реклама” и „Quintaptich”. След това имах нужда от дълга почивка. Доколкото си спомням, тя се проточи към година и половина.

Въпрос: Няма да Ви питам за избора: поезия, наука или фотография? И все пак, да се върнем към фотографията, Вашата може би най-явна страст в последните години? Впечатляващи са концепциите на Вашите фотоизложби от 2014 година до сега: „Там, близо край Айя София…”, „Истанбул-Константинопол-Бизантион”, "На хубавия син... Лондон", „От Запад на Изток. Дискретният чар на Балканите”, „Турция. Хора и улици”... Впечатлява това, че Турция присъства многозначително във Вашето творчество като фотограф – защо се оказва така?

Отговор: Фотографията е „най-явна” в сравнение с поезията и науката, разбира се, заради неизбежната очевидност на нагледите, в които и чрез които тя се осъществява. Вероятно, видимостта на фотонагледите се усилва и от самия характер на текущата публична комуникация, която все повече и повече се визуализира. Има обаче и снимки, които фотографът никога не успява да осъществи, които по разни причини прави единствено наум. Те никога не стават явни и в този смисъл, а и не само в този, фотографията е екзистенциално познание, сходно с лирическата поезия. Тъй че не виждам особено противоречие между пътищата на себеизразяване, макар че личната творческа потребност от конкретен експликативен инструмент има своите емотивни предпоставки. „Най-явно” това личи у творци с двойно експликативно изповедание – визуално и словесно. Такива не липсват и у нас – К. Величков, А. Божинов, Елин Пелин, Сирак Скитник, Чудомир, Р. Алексиев, И. Бешков. Успеем ли да отговорим на въпроса кога те са прибягвали до четката и кога – до перото, със сигурност и Вашият въпрос би получил удовлетворителен отговор. Моят избор между обектива и писалката е твърде интуитивен. Не се чувствувам длъжен да се обричам на каквато и да било предпоставеност. Може би просто защото нямам работодател в нито едно от двете поприща. Ръката ми следва единствено спонтанната потребност.

Вярно сте схванали симпатията ми към Турция, по-скоро към нейните хора. Толерантни са. Фотографът мери човешката толерантност по реакциите на непознатите към прицеления в душата им фотоапарат. Много по-вероятно е те да се съпротивляват на инвазията в неприкосновения им личен периметър, отколкото да я толерират. Така постъпва, например, Стоичков, чиито отношения с фотографията комай се изчерпват с това, че той просто рита фотографите. Тук акцентът би следвало да е не върху „рита”, а върху „просто”. Така постъпва и още един местен обект на масово почитание, който май се нарича Пулев, при него обаче приоритетен инструмент са юмруците. Изобщо в днешна България има много „нервни хора”, почти колкото в едноименния разказ на Зошченко. У нас снимам винаги, както се казва, с едно наум. В този смисъл години наред Турция беше място за фотография, както е била по времето на Ара Гюлер, а не доста преди него по времето на Паскал Себах. Може би причината е в кемализма, в неговата откровена секуларност. По света има такива места, които са особено гостоприемни за фотографията. От фотографи, които са работили в Манхатън, знам, че и там е такова място. Съвсем наскоро се убедих, че подобно място е Рим. За Лондон знам отдавна. Там за около две седмици през 2013 г. съпротива оказа само един цадик (ортодоксален евреин). Съобразих се. Тази година в иначе толерантния винаги Истанбул обаче установих, че камерата гневи хората. Предпочитам да не казвам кои точно. Ако моят фотографски критерий за равнището на толерантност е обективен, трябва да кажа, че съм сериозно обезпокоен.

Въпрос: А кой е всъщност „дискретният чар” на Балканите – стигнахте ли до отговора? Ирония, жал, гордост, възторг или носталгия – коя е доминантата в отношението Ви към Балканите? А кои балкански дестинации засега Ви убягват?

Отговор: Ще се повторя, като кажа, че „дискретният чар” на Балканите за мен е изстраданата и добита от исторически опит обичайноправна толерантност. Търпимост към слабости, странности, вери, изкушения, ако щете, към виртуозно многословни ругатни, чиято речева ярост обрича заканите на вечно битие единствено в словото, широко скроени критерии дори за изрядност към буквата на закона, както и за нравствена допустимост, непонятни за други места из Европа. Имам наивната надежда, че полуостровът ни никога няма да добие вид на стерилна аптека, в която покрай болестотворните микроорганизми е унищожена и bacterium bulgaricum. Май най-добре го е изразил Казандзакис в романа си „Капитан Михалис”: „Има си хас, капитане, и двете вери да ни премятат?”

Кои балкански дестинации ми убягват ли? Тъкмо бях решил, че съм ги обходил, и изведнъж се появиха още няколко държави накуп, тъй че съм им в дълг. Така става на Балканите – от една империя към безчет махали, но, тъй или иначе, всички се тръскат в едни ритми, пеят едни душеспасителни песни, пият една скоросмъртница, еднакво са велики, все гарибалдийци, на всеки таван по един аккапзалия пищов, който редовно и безотказно гърми на сватба, но на „револуция” по-често засича, иначе кроим и прекрояваме земята все в своя полза, но, пусто, не щем хептен да се разделим, защото изкусителни комшийки все ни теглят назад, абе все едно и също Ганково кафене, в което се оказваш винаги, независимо от това къде си всъщност.

Въпрос: Не се въздържате от риска да работите в съавторство, дори когато става дума за толкова тщеславна дейност като фотографията, която е на практика рисуване с обектив и светлина. Последните Ви две изложби от 2016 и 2017 година са съавторски проекти с Ваши студенти бакалаври и магистри: „Чудните лица на Родопите... и други истории” (Чудните мостове - Кръстова гора - Забърдо) и „Планински води и възрожденски тъги” (Елена – Арбанаси – Медвен - Водопад Синия Вир). Разкажете ни повече за тези начинания? Можем ли да ги определим като творческо-дидактични авантюри, които впоследствие превръщате и във виртуални изложби?И къде могат да бъдат разглеждани в интернет-пространството?

Отговор: Страхувам се да не Ви разочаровам, но предпочитам да съм искрен. Студентите по журналистика така или иначе са длъжни да добият фотографска грамотност, поне в онази степен, която да им гарантира оперативна пълноценност на терен. Накратко, от тях не очаквам шедьоври. Пленерите, които организираме, преследват умения за бърза и точна преценка на светлината, работа с тъй наречения триъгълник на експозицията, композиция, изобщо, устойчиви, стереотипизирани, но все пак изходни умения. Изложбите след тези авантюри, както ги наричате, правим, за да адаптираме студентите към сценична изява. Оказва се, че те чакат експозициите с нетърпение, канят свои познати, обличат се празнично, организират семпли коктейли, изобщо бързо влизат в ролята на светски персони. Изглежда, възможността за творческа изява е вдъхновителна за тях. Радвам се, че имаме възможност да им я предоставяме. Заразата със сценична слава има дълъг инкубационен период. Никога не се знае дали сред тези студенти няма значим фотограф в ембрионален стадий.

Въпрос: Откривате ли особени дарования сред вашите студенти, какви са те, опишете ни ги? Доколко възприемчиви са по отношение на класическото и историческото познание за фотографията – знаем, че това са рожби на дигиталната епоха? Обичат ли да четат, наблюдателни ли са достатъчно, идват ли в университета с достатъчен потенциал от познания и вкус, с усет към красивото, интересното и хармонията? И как в достатъчно зряла възраст вече могат да се надграждат подобни качества?

Отговор: От доста време едва ли не всеки опит за качествена оценка на българската студентска аудитория не минава без съдействието на крайъгълни понятия като „терминал - 2” и „демографска криза”. Ако към тях прибавим и оказионализма „лош човешки материал”, би следвало да ни обземе крайно педагогическо отчаяние. Веднага изтъквам контрааргументи. Сред студентите ми по журналистика има един обещаващ фотограф, който едва тепърва предстои да намери своите жанрови пристрастия. Казва се Мустафа Мехмедов. За текущия разказ е важно да се каже, че той е от село Могилец, недалеч от Омуртаг. Единственото оптимистично обстоятелство в адреса му е това, че живее на ул. „Демокрация”, № 10. Мустафа обаче шета по света, работи, учи, опитва се да мисли афористично, което е добра предпоставка за формулировка на творчески значимите проблеми, и изобщо – пръска надежди край себе си, на които впрочем и залагам. Друга наша студентка в бакалавърска степен - Ивана Славчева от предстоящата учебна година ще надгражда познанията си по визуални изкуства в Англия. Приета е да следва по специалност „филм мейкинг”. Твърди, че ще се върне в България и дори ще дозавърши бакалавърската си програма при нас. Много е талантлива. Имам двама играещи актьори, единият от които (ще издам тайната донякъде - девойка) пише великолепни стихове. Имаме много дипломирани магистри, които са трайно установени в националните електронни и печатни медии. Тъй че аз съм оптимист.

Дадох само добри примери, но тъкмо тази част обичайно липсва от общата картина. Това обаче е важната част, тъй като именно тя съдържа образците, по които останалите се увличат. А те следва да бъдат увличани, например, да се изгубят трайно в съкровищата на обединението за репортерска фотография „Магнум”, системно да се „начитат” с класически текстове из областта на фотографската теория и история, да интерпретират конкретни артефакти, както, разбира се, и да изострят сетивността на своя репортерски нюх, ако щете, дори чрез елементарно любопитство към всекидневието в най-конкретните му форми, което някои неоснователно биха окачествили като махленска черта, но без която автентична журналистическа мотивация изобщо е невъзможна. Накратко, студентите не бива да бъдат подценявани. За доста от тях четирите години бакалавърска и двете години магистърска степен не минават безследно.

Въпрос: Какво си мислите, когато пътувате из България? Неминуемо се налагат сравнения с пътуванията Ви в чужбина? А какво си мислите, когато гледате и запечатвате България през обектива?

Отговор: Вече, мисля, частично отговорих на този въпрос – снимам в България винаги с едно наум заради съпротивата на повечето хора срещу камерата, насочена към тях. Това за мен е особено важно, защото пейзажът рядко, ама много рядко ме вдъхновява. Нека да си послужа с една саркастична реплика на Бресон към А. Адамс, чиито безспорни заслуги към фотографията са увенчани от тъй наречената „зонова теория”, снабдила фотографите с точни критерии за измерване на светлината. Той обаче създава своята знаменита таблица с 11 рубрики, докато работи тъкмо върху пейзажни изображения. Та, Бресоновата реплика от времето на Втората световна война изглежда приблизително така: „Целият свят гори, а Ансел Адамс снима камъни”. Адамс е велик пейзажист, но аз си позволявам да бъда пристрастен към позицията на Бресон. Камъните са подходящи за работни етюди върху светлината, но са съвършено непотребни, ако гледаш на фотографията като на визуална социология. Аз гледам на нея именно така. И в този смисъл сега-засега възприемам България като страна, гостоприемна единствено за пейзажисти и… сватбени фотографи. Когато страната ни започне да понася без гримаси безпощадния реализъм на, тъй да се каже, фотосоциологията, тогава ще бъда убеден, че е добро място за живеене. Простете, ако съм рязък.

Въпрос: Кои места от Европа са Ви впечатлили особено много – като поет, като учен-изследовател, като фотограф? Разкажете за истории или личности, които сте срещнали на път и си заслужава да бъдат описани и изобразени? Твърдите, че не сте емигрант по душа, но все пак, ако се наложи или ви се удаде възможност, къде мечтаете да престоите по-дълго време, да поживеете, да поработите?

Отговор: Задълбочените фотографски „разкази” за страна, за социална група или дори за отделен човешки тип изискват време, за да се вживееш в непосредствената среда на обекта, да я разбереш, да постигнеш сетивна ориентация в нея, да чуеш присъщите й звуци, да видиш яркостната й динамика, да вдъхнеш нейните ухания или пък откровените й миризми. Това струва скъпо, тъй като е възможно да се изпълни единствено, както гласи едно старо клише, „с откъсване от производството”. Подобен проект може да бъде осъществен по два начина – или като професионален ангажимент, за който фотографът получава пари, или пък като идеално предприятие, за което сам фотографът плаща. Тъй като съм от втория тип „фотопредприемачи”, се страхувам, че проникновенията ми не са толкова дълбоки, колкото бих искал. Може би това се дължи на априорното ми предубеждение към туризма. Не знам дали предубеждението ми не е повлияно от С. Довлатов, който казва: „Туризм – жизнедеятельность праздных”. Стереотипно организираните туристически маршрути са причина едни и същи или подобни едно на друго изображения да бъдат милионно тиражирани. От едно пътуване обичайно мога да отделя само няколко стойностни фотографии. Бръснещият туристически полет над чуждия живот не осигурява кой знае колко задълбочено познание за него. Затова смятам, че първо трябва да поживееш в средата, да се размиеш в нея, да станеш незабележим, и едва тогава да потеглиш фотографски към същността й. Искам да направя това в Италия. Защо ли? Първо, защото там имам приятели, второ, защото там никой не е правил дори опит да ме убеждава, че това или онова няма как да стане, трето, заради маслините, четвърто, заради „големите носове”, пето, заради „Сан Клементе”, шесто, заради Челе ди Булгариа, седмо, заради „Булгари” и още много и много, а най-накрая, защото дори по време на оста „Рим – Берлин - Токио” единствено възможният отговор на немския поздрав „Хайл Хитлер!” там е „Хайл Пучини!” Убеден съм, че сте гледали „Мандолината на капитан Корели”.
Виж втората част на интервюто




от Admin, понеделник, 26 март 2018 20:14, Коментари(0)
Коментари
Факултет по хуманитарни науки | Шуменски университет "Епископ Константин Преславки"

© Литермедия - всички права запазени
Статистика