Литермедия е електронно издание на Факултета по хуманитарни науки към Шуменския университет "Епископ Константин Преславски"
• Публикации •

Текстове -> Творческо писане -> Пламтящата Света Богородица [ Търси ]

Текстов архив
Заглавие Пламтящата Света Богородица
Описание Автор: Евдокия Борисова
Публикувано от Admin
Пламтящата Света Богородица Времето разяжда, човек разяжда повече...
Овидий


Тоталната ни отбруленост от живота, от белия свят и неговите вълнения, ни превръща бавно и сигурно в ръкопляскащи воайори, които охотно тиражират гледки на ужаси и страдания, далеч от сивотата на маловажните ни делници. В случая на гневът божи се стоварва безпощадно над главите на всички ни – католици, православни и протестанти – днес, точно в началото на Страстната седмица. Или иначе казано Великият понеделник на април, в който Нотр Дам лумна.

„До всяка бръчка по челото на тази стара кралица личи неизбежно белег от рана” – написа някога Виктор Юго в романа си „Парижката Света Богородица”– защото „времето е сляпо, а човек е невежа”*. Докога ще ни търпиш, Господи, прости ме, ама волско е твоето търпение? Кой и защо ни причинява това и как да реагираме? Научи ни как да не се гневим – първо на себе си. Със сигурност само този, който е пристъпвал по каменните плочи на Нотр Дам дьо Пари, който се чувал звуците на божествения орган, който се е поклонил на Девата, може да усети истинските размери на вчерашната трагедия. Вече не вярвам на книгите, поне не изцяло. Още по-малко на хората, чиито вълнения се прострират не по-далеч от провинциалната им улица и тесногръди школски шаблони в духа на: ех, плачете за Париж, столицата на разврата. Но защо ли, разлиствам отново историята за покъртителната любов на Квазимодо и безнадеждната страст на Есмералда – „Парижката Света Богородица”? Големият разказ за любовта на един писател към неговия град, към катедралата на катедралите. Гори Париж, гори Нотр Дам, гори нашата европейска цивилизация, гори идентичността ни, миналото ни, бъдещето ни. Този път май се оказа прав един български поет, който възпя огъня на земните грехове, който земният ад изпраща към небесата, минавайки през храма. А една снимка – гениална, драматична, безпощадна и страстна (защото страст означава страдание) – обиколи социалните мрежи. Разтворените в болезнени гримаси физиономии на каменен светец и гаргойла, емблематичните фризове от стрехите на кулите на Нотр дам дьо Пари, са проектирани на фона на адските пламъци на пожара в нощното небе на Париж. Загадъчният пожар, за чиито причини мислим ние. А парижани пеят и страдат, вгледани в това, което ще бъде утре, а не в онова, заради което се е случило снощи. Западните хора и по-специално французите притежават редкия талант да се сплотяват в духовни кризи и социални катастрофи и да мислят за после. А не: да се вайкат „по български”, суеверно да свиват устни („аха, проклятието на тамплиерите”), да охулват реваншистки всичко и всички или горко да се окайват какви невероятни жертви са, мнително да се гневят срещу врагове мними и реални, яростно да обвиняват. В мига, в който катастрофата се случва, ние тук дребнаво се ровичкаме в недоказуеми факти, търсим със садистична наслада терористична следа, размахваме пръст „пак ония там, пришълците, са виновни” или пък „така им се пада”, „те ще се оправят, ама ние, ние...” А там? Там търсят формулата за решение, в падението мислят за спасение.

Нотр дам дьо Пари гори. Но не изгаря. В стила „пламтяща готика”, характерен за късните векове на тази чудесна епоха в изкуството, днес откриваме безпощадно буквален смисъл. Пламтящата готика, наследила вкуса на лъчистата готика, е склонна да се фиксира върху орнамента и детайлната украса на кули, арки, сводове, да изобразява пищната си орнаментика в стилизираните форми за лъча и пламъка. Огнените езици обхващат Стрелата, тя се възпламенява и пречупва, сривайки се с грохот. Съвършената метафора на Апокалипсиса. Телевизиите я тиражират многократно: величествена репортажна гледка, директно от пъкъла, за вас предава телевизия еди коя си. Най-високата и остра кула на Нотр Дам се вижда от всяка точка на Париж. В далечината тя стърчи като съперница на Арката. Разказват, че някога, на върха й било поставено метално петле-ветропоказател, в което вградили частици от Христовия кръст. Затова тя е най-сигурният гарант срещу гръмотевиците и небесния огън. Сега огнените езици пламтят като реплики на каменните извивки и орнаменти. Каква по-красноречива метонимия на крайната точка на нетърпимост, до която сме достигнали в своето разделение и озлобление? Човек дори да не е фаталист, дори да е крайно скептичен към божиите знаци, ще потрепери при тази гледка.

В отчаянието, което мигом ме обхваща, породено от безсилие, страх, отрицание на истината, разтварям романа на Юго и търся надежда. Ами да, ето какво твърди той: дървената кула, наречена Стрелата съвсем не е оригиналната, тя е реплика, датираща от късния 19 век, строена по модела на някогашната по-стара нейна сестра. Още тогава, въздъхва той, „три важни части не съществуват вече”: стълбата с 11 стъпала (поради естественото повдигане на нивото на Сите, което ни най-малко не е нарушило величието на храма), долната и горната поредица от статуи на 28-те древни и велики крале на Франция. Кой е повалил статуите, ли? Не знаем. А кой е заменил стария готически олтар с нов? Мисля, че съм виждала оригиналния, да, точно така, той и част от дървената стълба днес се намират в Британския музей и слава богу. Кой е заменил прекрасните разноцветни стъклописи с белите хладни стъкла? Разбира се, че хората. Онези с якобинска страст и гняв в душите, или пък другите, наглед кротки, но невежи архитекти, низшите духом. Кой твърдеше, че низшите духом били блажени?

А къде е останала пленителната малка камбанария на покрива? И тя е срутена някога, в края на 18 век. Ако се изкачиш по спираловидната стълба към върха, ще видиш затаяващата гледка на Париж „от птичи поглед”. Ти си там, на върха на мачтата на корабоподобния остров Сите (заради който старият герб на Париж е кораб), обърнат с лице към Сена отдясно ще видиш Ла Шапел, чудната шарена старица, ревниво обградена от стените на съдебната палата. И ще помечтаеш за онзи другия, истинския, отдавна изчезналия готически Париж - на Есмералда, Феб, Гюдюл, Гренгоар, Фроло и Квазимодо. Париж, градът на градовете, творението на Карл V, фунията и клоаката на цивилизацията ни. Сърцето на гнева, жестокостта и яростта, притегателната точка на завистта и анархията на миналата и днешна Европа. Защото всяка събота от няколко месеца вече в сърцето му се стичат всяка събота радикалисти от цяла Европа с призива „нека да рушим този град”. Дори пожарът няма да ги спре. Господи, те наистина не знаят какво вършат и дали пък трябва да им простиш?

От Сътворението та чак до 15 век, твърди Виктор Юго, „архитектурата е най-великата книга на човечеството” и главно негово изразно средство (затова Европа е гъсто населена с катедрали, уточнява той). Тя е универсалната грамотност, „гранитната книга от Изток”, подета от западната култура на Античността, а след това и от Средновековието... Но след великото изобретение на Гутенберг тази роля поема книгата, тя е „убила сградата”, а „архитектурата е безвъзвратно мъртва”. А днес? Днес сградите рухват, книгите са заменени от екраните, я безтелесният образ на материалното и въображаемото победно властва по екраните и ни самозалъгва, че така постигаме познанието. Всяка книга следва логиката на архитектурната концепция на сгради, постройки и съоръжения. Виктор Юго остроумно пренася формата на пирамидите към патоса на Библията, Партенона му напомня на „Илиада”, Омир, казва той – това са статуите на Фидий. Данте е „последната романска църква”, а Шекспир е „последната готическа катедрала”. Байрон е джамия, отрупана с камбани, възвестяващи в несвяст жаждата за свобода. Но защо тогава сме толкова чувствителни, болезнено почти, пред рухването на куполи, стени и сгради? И винаги сме склонни да съхраняваме каменни отломки като свещени късове памет?

Разтварям романа „Парижката Света Богородица”, и се вглеждам в горящото тяло на катедралата, от телевизионния екран. Книгата е аналог на катедралата, катедралата на едноименната книга. Та това са съвършените симулакруми на Девата и на Париж. Най-свидният град на вярата, късогледо нарочен - пак от нашенец - за столицата на разврата. Има една зловеща в своята тайнствена красота сцена в романа, когато демоничният архидякон Клод Фроло попада в пещерния мрак на нощния храм: обвит от черни сенки, надиплени траурни платна от дневната служба; светещият сребърен кръст на олтара блещука като Млечния път, а белезникавите островърхи сводове напомнят на митри на прокълнати епископи. Изведнъж всичко около него като че ли се раздвижва, широките колони се превръщат в дебели животински лапи, които тежко пристъпват, огромният храм се размърдва, подобно на исполински слон и въздъхва тежко, вещаейки „осезаем, злокобен апокалипсис”. Сигурна съм, че нещо такова се е случило и тази вечер, някъде около 19 часа, тъкмо когато последният турист с фотоапарат напуска тежките каменни двери на притвора. Непосредствено преди първия, отчетен от противопожарните системи сигнал за огън, там, някъде високо над тавана, както ще се установи впоследствие в самата дървена кула-стрела ще проблеснат искричките на късо съединение. Малко преди камбаната, която всички, от време Югово зоват „Гласът на Мари”, да възвести огнения ужас, фотоклетките на сигнално охранителната система вече са възвестили. Да, но огън няма, няма дори дим. И изведнъж лумва. От свода потича разтопено олово, бурен огън обвива покрива и почти докосва с езиците си двете камбанарии, опушва централната розета; яростни пламъци и ярки искри прострелват късове дърво, мазилка, пепел и стъкла. Гръм и мълнии. На фона на огнените трилистници и дантелени каменни лилии, нажежени от пламъка, капчуци с чудовищно раззинали муцуни бълват златисти струи, а дяволи и дракони, гаргойли, прилепи, змейове и химери вият, пържат се, цвърчат, хихикат, плезят се, пръхтят, лаят и скимтят. Но верни, на своята катедрала не скачат към земята, а чинно стоят по местата си. Също като симетрично изправените като тръстики фигури на светци, наредени в редици, амфитеатрално по стените на външната входна арка. Вдигнали ръце за благослов.

Както винаги и сега страдат невинните. Тялото на Парижката дева гори в пламъците на нашите грехове, срамове, тъмни тайни, страхове и низости. В пламтяща готика тя издига глас към небето. По бреговете на Сена този глас ехти. А най-внушителният френски орган никога повече няма да изсвири своите меси и хорали. По чудо е спасен Христовият венец и туниката на Сен Луи. И най-важното – божествената Мадонина. И още реликви. Господ все пак е милостив към нас. Заради Девата си. Бог и езическите му подгласници, като че се съюзиха да помогнат в угасващата ни вяра на нас, човеците. И стените на притвора, кораба и трансепта на храма - строен, дострояван, реконструиран, прекрояван, рушен и дострояван, във всичките тези осем века, десетки войни и революции, метежи, наводнения, колизии – бяха спасени. В следващите дни ще узнаем, че по чудо е било спасено и петлето с мощите на Света Женевиев и частиците от Христовия кръст. Както и всички кошери с пчели, поставени по стрехите на Нотр Дам.

Храмът на Девата, издигнат на Ил дьо ла Сите, островът, наричан някога Лутеция, крие в основите си цял подземен древен град, а катедралата е изградена върху основите на Юпитеров храм. С колко ли емоции и тъмни божествени страсти е трябвало да се бори крехкото тяло на каменната Дева? Слава богу, статуята е спасена. Не и разкошната й дървена корона, обаче, Покривът, наричан Гората, за който легендата разказва, че е изсечена цяла гора. Прелестната вековна дъбова плетеница е вече на пепел и прах. Храмовете ли служат на хората или хората на храмовете? И в тази взаимозависимост, в която има страдание, пот и сълзи, кой кому е длъжник? Парижани ще издигнат отново своя храм, със сигурност. Така, както успяха по чудо да го спасят от силата на огъня и стените устояха. Нали затова са „стени” – да устояват въпреки поразклатената вяра. „Има случаи, когато църкви се защитават сами”, твърди един от героите на Юго, също „както „Света София” в Константинопол три пъти едно след друго събаряла полумесеца на Мохамед, като разтърсвала кубетата си, които й служат вместо глави”. Звучи смущаващо, противоречиво, но и успокоително. Хората на Париж ще излекуват обгореното тяло на своята самозапалила се Дева. Ще намерят новия Гийом Парижки, който с магията на своята любов и познание сътвори наново Парижката Света Богородица. А със сигурност нейният огън поне мъничко ни е пречистил. Днес всички ние сме Квазимодо, който плаче за своята Есмералда. По укротените си физиономии, в средата на Страстната седмица, се разпознаваме...

*Цитатите в текста са по българското издание на романа „Парижката Света Богородица” на Виктор Юго, Избрани произведения в 5 тома, т. 3, Изд. Народна култура, София, 1966.

16 април, 2019
Оценки Гласувания: 1 - Средно: 5

Добави коментар Гласувай
Споделяне
Коментари

Статистистическа информация за публикациите
Общо материали: 114.
Най-преглеждана публикация: Цели на проекта LiterMedia.
Най-оценявана публикация: Размисли върху романа на Орхан Памук „Джевдет бей и неговите синове".

Потребители на линия: 2 (0 Регистрирани потребители 2 Гости и 0 Анонимни потребители)
Видими потребители:


Факултет по хуманитарни науки | Шуменски университет "Епископ Константин Преславки"

© Литермедия - всички права запазени
Статистика