Господ изпрати Дякон Левски на земята, в София го изпрати, нали от там беше си го прибрал. Зашеметен и задъхан притвори очи, погледна пред себе една голяма зидария изписана цялата „КУР ЗА ЛЕВСКИ И ГОВЕДАТА”!
Запазено от османско, си рекох, да се види и помни от моя свещен народ, как турска прокоба кепазеше ни нас, апостолите! И продължих въодушевено да крача, гордо по земите на една чиста и свята република.
Видимо мъжете не бяха се променили, големи бради и коси – определено показваха обич и почит към Ботев, Каравелов, Захари Стоянов и прочие. За жените не можеше да се кажи същото. Най-вероятно силното слънце беше повлияло за голотата, която преобладаваше в тях. Хората бързаха. Бяха видимо нервни, намръщени и мрачни, а робство нямаше. Не разбирах...
Близо до мен мина семейство, млада жена и висок, младолик, снажен мъж с малко дете.
– Извинете, да попитам?
– И да питаш и да не питаш пари няма! – рече гневно мъжът и продължиха.
Разбираемо! И преди години събирахме пари за оръжие, но се изпокраде и то все от наши. Все от мои. Помни народът и тъй лесно пари не дава, а аз за паметника щях да питам. Наблизо имаше пейка с две баби седнали да отдъхнат в жегата. Говореха си за измамници и коя, колко метнала през балкона. Приближих се плахо, а те все по-разгорещено се вайкаха за спестяванията си.
– Добър ден!
Спогледаха се
– Добър ден, добър ден. Апостола съм аз, Левски!
– Аман от апостоли да вземеш да си намериш работа и да не хойкаш цял ден по улиците че от такива като теб пенсията ми е 187 лв. Амаха!
– А лекарствата, лекарствата по-скъпи от пенсиите – допълни другата.
Изнемогват.
Хора на възраст, какво да се прави оцеляват някак. А робство нямаше. Беше горещо, прежаднях, поогледах се в близост за дюкян, прибягах, голяма опашка имаше, жега беше и те сигурно за вода чакаха.
– Който чака за златните пирамиди, свършиха! – провикна се бакалинът.
След това съобщение рязко дойде моя ред, разотидоха се смутени хората.
– Кажи братчед?
Късмет, рекох си, че и рода излязохме!
– Една студена вода да пия, че мъчи тая жега.
– Ще пиеш ами, едно левче!
– Левче ли!? Грош?
– Грош, левче, евро, каквото имаш.
– Нямам.
– Като нямаш, на чешмичката пред църквата, че аз тука наем имам да плащам.
Трудно е дюкян да имаш, а и човекът семейство храни, че и наеми плаща! Наеми има, но робство няма, позачудих се.
Заби камбаната, на смърт беше, за мъж. Прекръстих се и по шума намерих чешмата. Утолих жаждата си и благодарих на Исуса Христа. Понамокрих си челото и нозете, жега беше. Гледаха ме странно, присмиваха се, ама какво да се прави халал да им е. Стига ми това, че премениха облик, озариха се и не бяха вече мрачни. Измежду насъбралите се появи един висок господин с пагони, оръжие и шапка, ама от генералските.
– Добър ден, старшина Киров! Документи за самоличност?
– Васил Иванов Кунчев, по прякор Левски, по призвание Апостол. Простете, документи нямам!
– Васко, по експертиза какъв си, бе? Диагноза? Напълнихте психиатричните здравни заведения с Апостоли и джингибита!
– Накъде си тръгнал?
Пребледнях, насълзих се, наведох се нахлух цървули поизбърсах с ръкав мокрото си лице и дрезгав глас рекох: – При паметника съм тръгнал!
– Кой паметник бе, момче? – скара ми се старшината. – Моя – изкрещях, – моя си! – и побегнах.
Никой не тръгна след мен. Отдъхнах си. Седнах под едно дърво, облегнах се да почина! Приближи се малко дете, момченце в мъничката си шепа бе стиснало жълтици. Пусна ги пред мен и побегна, наблизо беше майка му, а сърдит дядо с бастун и бомбе се разгълча на младата жена:
– Госпожо на какво го учите това дете? Оня, там, голям мъж пари ще му давате. Да работи.
Присмя се на майката и потегли. Провикна се и дядото на друго дете:
– Петре, хайде че "Сълзи над Босфора" ще започне!
А Петърчо – облечен с блузка с надпис „България над всичко”. Може да е над всичко, но се уверих, че не е над всички. Потеглих в незнайна посока беше ме е страх да питам някого за нещо, днес им беше крив ден на хората. Стъмваше се и Бог щеше вече да си ме прибере. В този момент покрай мен мина каруца, първата за днес, която видях. Двама мъже не много млади, тъмнокожи, спряха коня.
– Накъде, бате? - рече тоя, дето държеше гемиите.
– За паметника!
– Кой паметник?
– Моя! На Левски.
– Там с кон не може, на центъра е, но си близко.
Упътиха ме. Вървях още доста, слънцето се скри, а сърцето ми се сви. Ето го, забързах се. Вижда се! Имаше венци и цветя, поизсъхнали, но имаше. Юнски. Земята беше покрита с фасове тютюн, но нали с тютюна хората давеха тъгата и болката. Дойде време, паднах на колене и целунах пръстта, погледнах паметника, видях върху него себе си и прошепнах:
ДОКАТО ТИ СИ НА ЗЕМЯТА, ПО-ДОБРЕ Е АЗ ДА СЪМ В НЕБЕСАТА. АМИН!