Автор: Анелия Петрова, магистър, Редакторство и коректорство
Публикувано от
unimedia
Александър Д. Марамски се появява на българската литературна сцена през 2011 година с издаването на дебютния си роман „Странник“. През 2019 излиза „Кръгът на смъртта“. По образование Ал. Марамски е ветеринарен лекар. Работил е като научен сътрудник в Националния диагностичен научноизследователски ветеринарноме-дицински институт, а след това във ветеринарни клиники и кабинети, както и във фирма за ветеринарномедицински препарати. Може би това до някаква степен го сродява с колегата му по перо, от когото се е учил – американецът Джеймс Ролинс, ветеринарен лекар със собствена практика в Бостън, който след първия си успешен роман се отдава изцяло на писането и създава много световни бестселъри. Марамски се вдъхновява и от австралиеца Матю Райли, както и от световноизвестните Стивън Кинг и Майкъл Крайтън. Мечтата му е да му се отдаде шанс, подобен на този на Матю Райли, който започва писателската си кариера, като сам издава първия си роман „Битката“ през 1996 г. Бъдещата му литературна агентка, която е редактор в издателство МакМилан случайно си купува този негов роман от един австралийски МОЛ в Сидни. Тя е очарована от новаторския му свръхдинамичен стил на водене на разказа. Предлага му договор и още с първия и втория си роман той става популярен писател. „Точно Матю Райли и Джеймс Ролинс ме накараха да повярвам в себе си и да започна да пиша по-мащабни от обикновените разкази и повести литературни произведения. Накрая мечтите могат и да се сбъднат, знае ли човек?!“, казва Александър Марамски. Първият роман „Странник“ е в техно-фентъзи стил. Той е едно пътешествие, в което се преплитат реалния с виртуалния свят и ни въвлича в света на необятното, на вечната битка между доброто и злото. Идеята за „Кръгът на смъртта“ се ражда през 2015, провокирана от тогавашната обстановка в страната. Действието се развива в центъра на София, като авторът споменава съвсем реални улици и обекти, които са емблематични за столицата ни. Всички събития и персонажи, обаче, са измислени. Те са плод на въображението на автора, който ни кара да се замислим колко сме защитени и в какъв свят живеем. Изображението на корицата на книгата абсолютно съответства с действията, описани в романа. Народното събрание, потънало в мрак, обагрено в ярко жълто от пламъците на избухващите взривове, ни води до мисълта, че предстоят катаклизми и може би ще има жертви. И действително е така. Още с първите думи ставаме съпричастни на трагичните събития, обзели града. „– Аз съм Дарси Смит от CNN и предавам на живо от София, България. Целият свят е разтърсен и ужасен от безпрецедентния акт на тероризъм, на който стават жертва гражданите на столицата на източнобалканската държава. Смъртта дебне отвсякъде! Централните улици на града са пълни с трупове на граждани.“ В стила на Матю Райли, подобно на серията „Плашило“ с главен герой Шейн Скофийлд, Марамски оформя романа си, като назовава във всяка глава мястото и часа на събитията, следва формулата на вдъхновителя си. Одисеята на главния герой Валко започва с описанието на нощния клуб „Олигарх“, в центъра на София, който през 2015-та се казва „Найт флайт“. Намира се на удобно място, което отговаря на събитията в романа. Валентин е бивш служител на СОБТ и настоящ гард в нощния клуб, когато се извършва организирана терористична атака в София. Той тръгва да търси четиринайсетгодишната си племенницата, „единствено дете на по-голямата му сестра, която преди около три години почина от коварна нелечима болест, а той на смъртния ѝ одър ѝ обеща, че ще се грижи за подрастващата тийнейджърка като за собствена дъщеря.“ Валко преминава през много критични ситуации. Връщайки ни две седмици по-рано, се пренасяме в хотел „Бурдж Ал Араб“ в Дубай – луксозен седемзвезден хотел с уникална форма на корабно платно, с „авангарден високотехнологичен стил и космополитни размери“. Там се запознаваме с другите главни герои – Омар Халим и Варгас. Омар е поръчителят на цялата операция, а Варгас е организатор и изпълнител. Езикът е разговорен, на места вулгарен (в добре познатите традиции на вулгарния роман а ла Хисто Калчев), но като се има предвид какво преживяват героите, това е напълно реално. Ето една неволна илюстрация: „Те бяха завзели и сградите на Министерството на здравеопазването и тази на специалистите с „бръмбарите“, или с други думи – разузнавачите бяха хванати по бели гащи.“ Романът е наситен с динамика, дори на места стрелбите и гърмежите идват на читателя в повече. Но затова пък разказът се вглежда и ословесява актуални събития, познати на читателя, живеещ в България: „В хотела се провеждаше няколкодневен форум, свързан с внедряването на новите технологии в енергетиката, като фокусът беше насочен към възобновяемите енергийни източници и техните преимущества над конвенционалните и самият форум се превръщаше в арена на спорове между представителите на отделните разновидности в отрасъла. Имаше компании от цял свят. Производители на слънчеви панели, батерии, ветрогенератори и водноелектрически централи, производители на ядрени реактори и компоненти за електропреносната мрежа.“ Точно когато читателят си е въобразил, че се намира в холивудски екшън филм, авторът умело и с хумор дава следните думи на един от героите: „- Е, в случая все едно отвън снимат някаква яка холивудска екшън продукция, ама с истински куршуми и гранати и нещо като че ли го карат прекалено реалистично със специалните ефекти и не се притесняват за безопасността на каскадьорите...“ Докато сме в екшъна, неминуемо правим асоциация с Джон Макклейн от „Умирай трудно“. По същия начин той се озовава случайно в епицентъра на събитията в „Накатоми билдинг“ („Умирай трудно 1“), вашингтонското летище („Умирай трудно 2), разиграването със „Саймън казва“ („Умирай трудно 3“), хакерът Мат Фарел („Умирай трудно 4“) и срещата със сина му в Русия („Умирай трудно: Денят настъпи“). Героят Валко не е супер герой. Той е добре подготвен физически, хладнокръвен и трезвомислещ, като успява да реализира правилни действия, от които зависи не само неговия живот, а и този на другите персонажи в романа. Друга реплика, която не можем да отминем просто така, е: „- Докарайте телевизия. Време е за шоу!“ Свързваме я с филма „Showtime“, 2002 г., в който участват Робърт Де Ниро и Еди Мърфи – изключителни артисти, утвърдили се с годините в киното. Всички знаем, носят се легенди за подземни коридори в София. Марамски използва въображението си, за да измъкне някои от заложниците именно прекарвайки ги през тайните подземни коридори, датиращи още от древността, както и през познатите от тоталитарното ни минало тайни коридори на Държавна сигурност. На срещуположната страна стоят организаторите и изпълнителите на пъкления план за отмъщение – Омар и Варгас. Чрез спомените на Омар, когато отива в Алепо, Сирия, читателят разбира защо се стига до тези действия. Сестра му, заедно с родителите му, са убити от минометен огън, когато са опитвали да напуснат града. След това той започва да замисля по какъв начин да си отмъсти и се спира на столицата на България, предвид геополитическата обстановка. Авторът много подробно описва оръжията, с които си служат и терористите, и отбраняващите се българи, напр.: „Калашников“ – АК 47, РПГ, гранатомети М-32, ръчно преносими ракетни комплекси „Стингърн“, пистолети „Глок“, „Шипка“, деветмилиметров „Щаер“, компактни автомати МР-5, картечен пистолет „Скорпион“, деветмилиметров „Зиг Зауер“ със заглушител, автоматична ловна пушка „Банели“, снайперистка карабина „Драгунов“ и др. Романовият разказ, по-жив от всякакви имагинерни представи за литературна публицистика, за документална фикция, кара читателя да се замисли дали живее в сигурен и безопасен свят, или по всяко едно време може да попадне в епицентъра на кървав ад, без да е подготвен по никакъв начин.
Текстов архив
