Автор: Елица Михайлова, магистър, Редакторство и коректорство
Публикувано от
unimedia
Боян Биолчев издава творбата си „Преселението“ през 2018 година. Книгата е повлияна от историята на рода му, а той споделя , че идеята за написването ѝ е зреела дълго време в съзнанието му: „Тя си е в мене трийсет години“. „Преселението“ е повест, а повестта е жанр с традиции в българската литература и както всяко литературно произведение, е изпълнена с определени уроци, които читателите трябва да разберат. Още със заглавието си текстът ни пренася в света на хора, тръгнали на път с всичко, което имат, преминаващи през различни изпитания, и не оставя и капка съмнение, че историята ще е тъжна, емоционална и лична. Книгата се чете на един дъх, сюжетът те грабва и искаш да стигнеш по-скоро до края, където разбираш, че в центъра на събитията не стои смъртта, а животът. Писателят изгражда колективен образ на страданието, а реалистичното описание на сцените завладява съзнанието, за да разберем чрез разтърсващия сюжет, каква е орисията на преселниците. Действието се развива по време на Междусъюзническата война - най-безумната в българската история. Турците настъпват на северозапад и безчинстват в българските села в Беломорска Тракия. Хиляди български семейства са принудени да изоставят домовете си и да тръгнат, на някъде, по "пътищата, покрити със злоба и с много кръв“. Времето е няколко месеца, в които хората, за да преминат към своите се лутат в търсене на границата, „която сега никой не я знае къде е“. Изтощителното бродене из непознатите пътища, поставя всички пред трудни избори психологически и физически, за да разберат, че граница всъщност няма . Макар че героите и имената на местата, които авторът описва, са измислени, техните преживявания и чувства са истински. „Убих човек, преди да навърша шест години“. Признанието в първото изречение озадачава със своята лаконичност. Няма обяснение, няма оправдание. Как се живее с такъв грях осемдесет и две години? И колко „значимо“ е едно лично събитие, когато всяка човешка трагедия изглежда „незначителна“ на фона на неописуемия хаос предизвикан от преселенията. Преселенията са предизвикани по волята на управляващите и от омраза, а "дивият патриотизъм" е използван като инструмент за преобръщането на довчерашния съюзник в свиреп враг: "Нали сме съюзници. Бяхме". Светът се е преобърнал, станал е по-лош. Арестуването в Солун на дезертиралия от турската армия Иван, който е виновен пред довчерашния съюзник ,защото е българин, разкрива променените места на съюзниците и враговете. Омразата между враждуващите страни изключва всяко състрадание към другия, врагът е лишен от всякаква човешка определеност . Няма никакво значение дали си българин, турчин, грък или друг, защото и друг да си, едва ли ще бъдеш пощаден от логиката, че ти си врагът по националност. В съзнанието и поведението на героите се очертават множество дистанции спрямо предишното – и ценностни, и психологически. И преобърнатият свят, пренарежда дори традиционните роли на деца и възрастни, мъже и жени. "А аз, най-малкият, не съм третото им дете, а третият възрастен“. Малкият син на семейството, застрелва с пушка турски войник, за да спаси по-големия си брат от гавра и смърт. Бащата, в опит да спаси семейството, задушава новородената си внучка. А майката, се превръща в глава на семейството, след като изземва от пречупения си поради усещането за вина съпруг, правото му на "последната дума": "Казах вече! Каквото кажа - това ще става оттук нататък!". Преобръщането като сюжетно определящ елемент пренаписва и фолклорно- митологичния мотив за кошутата, отгледала човешко дете. Вместо свидна рожба, полудяла от мъка по мъртвото си дете Златина, кърми новородно сърне. Основното внушение в повестта е свързано с мотива за Дома. Домът, разбиран като организирано пространство на човека в света , като символ на рода и общността е свещен, а загубата му е истинско нещастие. За героите, тръгнали по пътя , от който няма връщане, е трудно да приемат чуждия дом като свой. Неразбираеми са за тях, разположението на прозорците, обърнати към морето и ветровете, тясната входна врата и спомените за чужд живот по рафтовете на скрина. В съприкосновението с друга, „чужда“ действителност, белязана от усещането за студенина и враждебност, героите не откриват равновесие. За тях чуждият дом, с чужда история и бит, никога няма да се превърне в свой, за това и загиват в пламъците му. Жив остава само шестгодишният син на семейството, който лишен от дом и семейство, приема живота си като мисия - да запази паметта на рода: „Останах само аз, за да ви разкажа“... Искрена и изповедна, повестта е лишена от преднамерен драматизъм. Лаконични, сгъстени и наситени с емоционалност, изреченията следват свой особен ритъм. Без да обясняват, те ни подтикват да открием способността си да откликваме на човешкото. Афористичното изречение: "Човек с човека се среща, народ с народ - само при война", въвежда идеята за амбивалентното човешко поведение. Когато отделният човек, среща друг човек, независимо от кой народ е, въпреки личната драма., запазва човешкото си отношение. Състраданието и милосърдието, които всеки носи в себе си, се откриват в думите на турчина , преселил се в къщата на Златининото семейство, когато кани Иван в дома си: „ Извинявай, че те каня да влезеш в твоята къща , но няма как да те поканя в моята. Тя остана там, зад границата“, или в думите на Иван: „Тази къща е на Георгиус. Той ми спаси живота“, когато обяснява на семейството си, чий е домът, в който са се настанили. И тази реакция на отделния човек е противопоставена на фанатичната и безсмислена жестокост, която срещащите се при война народи, си причиняват, защото тогава не са отделни човеци, те са войска, а "Войската само изпълнява заповеди". Важен за повестта е образът на Учителя. Като страничен герой спрямо перипетиите на семейството, чрез неговата лична драма, се осмисля всичко, което се случва.Типичен представител на тогавашния български интелигент, млад „само на двайсет и седем години“, небогат „богати учители няма“, той е водачът, обясняващ механизмите, които водят политиката, хвърлили в хаоса на войните и преселенията три народа. И мъдрецът, вещ в битието на живота, доброто и злото, тълкуващ "най-безумната война" и "дивия патриотизъм“. В обобщения образ на мъдрец и водач, Учителя остава анонимен , без биографични данни: "Та той нищо не каза за себе си, нищо не научих за него, а чрез него аз научих за себе си всичко...". Името му става известно в края на повестта, а на каменния кръст над гроба му , издълбан с мъка в гранита, стои простичкият надпис: „ИВАН УЧИТЕЛ“ Боян Биолчев се стреми да пресъздаде духовните пейзажи на своите герои. В свят от полуистини и полулъжи, в свят, в който единствената реалност е да намерят покой, се простира през времето и пространството една загадка за смисъла на човешкия живот, за смирението и себепознанието.
Литература:
Ангелова 2019: Ангелова, София. Боян Биолчев: „Преселението“. Електронно списание LiterNet, 04.01.2019, № 1 (230). https://liternet.bg/publish8/sangelova-damianova/biolchev-preselenieto.htm Биолчев 2018: Биолчев, Боян. Преселението. София: Труд, 2018, 184 с. https://literaturensviat.com/?p=157853 Ковачев 2018: Ковачев, Пенчо. Боян Биолчев: "Преселението" разказва за най-трагичното време в историята на България. Интервю. // 24 часа.bg. 08.12.2018. https://www.24chasa.bg/novini/article/7190138 Любенов 2018: Любенов, Георги. Боян Биолчев: „Преселението“ на проф. Боян Биолчев. Интервю.// Б.Н.Т. 08.12.2018. https://video.bnt.bg/bg/a/preselenieto-na-prof-boyan-biolchev
Текстов архив
