Литермедия е електронно издание на Факултета по хуманитарни науки към Шуменския университет "Епископ Константин Преславски"
• Публикации •

Текстове -> Творческо писане -> Главните прокурори на Прехода – портрети от последните три десетилетия [ Търси ]

Текстов архив
Заглавие Главните прокурори на Прехода – портрети от последните три десетилетия
Описание Анна Заркова, 2020, „Главните прокурори. От Татарчев до Гешев“, изд. „Валентин Траянов“
Публикувано от unimedia

Главните прокурори на Прехода – портрети от последните три десетилетия

Анна Заркова, 2020, „Главните прокурори. От Татарчев до Гешев“, изд. „Валентин Траянов“


Диана Иванова
Магистър, „ПР в публичната администрация“


„Институцията е
удължената сянка на един човек.
Неговият характер определя
характера на институцията“
Ралф Уолдо Емерсън





В последните 30 години институтът на Главния прокурор е във фокуса на общественото внимание, заради правомощията, които той има. Да превърне държавата ни в правова, в място, в което „законът е над всички“. Или обратното - да сбъдне зловещите антиутопии от романите и допусне корупцията да се разпространи по най-високите етажи на властта. Усещането за липса на справедливост и за безнаказаност изкара хиляди протестиращи по площадите през 2019, през 2020 година. Капката, която преля чашата на търпението бе изборът на нов Главен прокурор. Това е темата, която дълги години вълнува съдебния репортер Анна Заркова. В книгата си „Главните прокурори – от Татарчев до Гешев“ (2020) тя събира и рисува портретите на заемалите тази висока длъжност, за да ни даде възможност сами да си дадем отговор, как техните личности са оформили Прокуратурата – институцията, която би трябвало да защитава държавния интерес и законността. Но книгата й би могла да се нарече и портрет на българския Преход. Анна Заркова е до болка позната на българския зрител и читател, името й всъщност е въплъщение на болката и смелостта. Заркова е носител на „Орел“ – Голямата награда за кураж на Международния съюз на журналистите (Вашингтон, 2000). Тя е дългогодишен репортер, отговорен редактор и коментатор във в. „Труд“. Авторка е на книгите: „Големите убийства“ („От Крушата до Луканов“, „Куршуми по време на преход“ и „Смърт по царско време“), „Изгаряне“, „От Вапцаров до Живков и останалите“ и „Българската мафия, както я видях“. Тя е зоркият поглед на българската журналистика, който устоява дори на киселината, плисната в лицето.
Анна Заркова започва писането на книгата си през лятото на 2019 година, когато в обществото ескалира недоволството от липса на законов ред и справедливост в тези дълги 30 години преход. Формалният повод за протестите е предизвестеният избор на единствения кандидат за наследник на Сотир Цацаров – Иван Гешев.
Като опитен репортер, Заркова прави портрет на института Главен прокурор чрез лични биографии на всеки един, заемал тази длъжност, чрез професионалните им постижения и падения, чрез разкази от първо лице на хора, разследвани от тях. „Главните прокурори. От Татарчев до Гешев“ косвено отговаря на въпросите, защо е толкова важно каква личност оглавява Прокуратурата, защо обществото има усещането, че „правосъдие“ и „справедливост“ са две коренно различни неща и защо е важно кой прилага законите, а не какви са те. На втори план книгата проследява и какво се е променило в медийната среда и как за над четвърт век надеждата за свободно слово изтънява и журналистиката се връща към добре познатата цензура от близкото минало.
В началото на книгата, авторът споделя колебанията си да се отдаде на този изследователски труд, вероятно защото е наясно и с възможните последствията в личен план. Изключително мотивиращи за нея се оказват срещите й с конституционния съдия Димитър Гочев. Именно той я агитира да напише книгата, за да може повече хора да разберат колко е важен изборът на главен прокурор: „от личността на Главния – от неговия морал, от неговата смелост или страх, от неговия юридически заряд, от неговия ум или безумие, от неговото сребролюбие, великодушие или дребнавост – зависи степента на тази безнаказаност за престъпленията във властта, която отчуждава българския народ от неговата държава и го кара да търси в чужбина родина за внуците и децата си!“ Това са мотивиращите думи на Гочев към Заркова.
Самата тя, като журналист, неведнъж е наблюдавала как се работи в кухнята на държавното обвинение и осъзнава колко голямо е влиянието на прокурорите, особено на Главния - както върху борбата с престъпността и корупцията, които са тяхно задължение по Конституция, така и в реденето на политическия дневен ред. След превратния 10 ноември 1989 - до наши дни Анна Заркова проследява развитието на главните обвинители, осъзнали и възползвали се от истинността във думите на прокурора Татарчев, че „над тях е само Бог“. На собствен гръб журналистката разбира и за „всесилието“ на Главния, както и, че има пряка зависимост между правораздаването и неговия същински характер. През криминалните случаи и наказателни дела, които в журналистическата си практика отразява, осъзнава страшната констатация на висш прокурор „Тук /в прокуратурата/ няма НК, няма НПК! Каквото каже Главният!“. И осъзнава, че да си в списъка на „нашите репортери“ означава да бъдеш удобен – да не търсиш, да не питаш и да изпълняваш поръчки, а ако не си съгласен да работиш по този начин, бързо биваш преместен в другия списък: „Ще видят те!“.
За малкото останали разследващи журналисти, сред които е и Заркова, е пределно ясно, че в годините реално Главният прокурор е практически недосегаем, а отчетът пред Народното събрание е просто формалност. Както и оправданието, че съдът контролира прокурорските актове. В книгата си Заркова е дала множество примери от работата на обвинението, над която съдиите нямат контрол и подчертава, че най- големият „чадър“, с който се пазят хора от всякакъв ранг, е отказът за образуване на наказателни производства. Ето защо не е учудващо, че Анна Заркова се колебае да напише тази книга; не е сигурна, че ще има достатъчен читателски интерес към темата и дори окуражаващите думи на Димитър Гочев не са й достатъчни. Преломен за решението й се оказва моментът, в който, през юли 2019г., сградата на Висшия съдебен съвет се оказва обсадена от протестиращи граждани. Тя осъзнава, че макар и малко, има хора които са наясно със задкулисието на кадровия проблем и които осъзнават вредата от корупцията във властта, която изглежда вечна. Затова и разказва историята на тази централизирана и еднолично ръководена институция, без аналог в Европейския съюз (по мнение на експертите от Венецианската комисия за демокрация чрез право).
Журналистическото изследване представя четиримата главни прокурори, завършили в цялост своите 7-годишни мандати - Иван Татарчев, Никола Филчев, Борис Велчев и Сотир Цацаров. Портретите им следват една и съща структура от три глави. В първата – всеки главен обвинител разказва сам историята си. Късите разкази от първо лице са подбрани хронологично и са компилирани от техни интервюта, статии и коментари, публикувани в различни национални всекидневници и електронни издания. Във втората глава историята им е разказана от различни наблюдатели, така както са я видели те. В третата – различни хора, които са били обвинени по знакови за всеки мандат дела, разказват историята им през своята призма.
В книгата е включен и петият демократично избран прокурор Иван Гешев, но разбираемо неговата история засега остава недописана.
Представени по този начин, лесно става видимо, колко различни са личностите на Татарчев, Филчев, Велчев и Цацаров – като потекло, професионална подготовка, визия за посоката на развитие на Прокуратурата и разбиране за взаимоотношенията с трите власти. Очертано е и отношението на всеки един от тях с медиите. Представянето им показва техният специфичен характер, познания и мислене.
Следвайки историческата хронологията, книгата започва с първия демократично избран главен прокурор Иван Татарчев (17.02.1992-21.02.1999). От неговия личен разказ, става ясно, че той е потомствен магистрат – дядо му е бил прокурор и съдия, осъдил убийците на Алеко Константинов. Като потомък на един от основателите на ВМРО смята организацията за свещена, дразни се от нейното политизиране и заявява, че задачата й е да се бори за българщината. На няколко пъти подчертава, че през своя мандат на „Никого не съм свалял шапка“. Не крие обсебващата го омраза към комунизма. Признава за свои слабости - вратовръзките, котките, хубавите жени, компаниите на по чашка. Без смущение признава, че е привърженик на смъртното наказание и че не вярва на политиците. „Давам много на просяци, за мен парите нямат значение“, казва Татарчев. И споделя с горчивина, че е потърпевш от Държавна сигурност, която го праща да дяла камъни и да работи като зидар, след като завършва „Право“. Открито обявява, че приватизацията е разбойническа и именно затова е атакуван. Определя като грешка гласуваното доверие на царя. Мандатът на Татарчев е представен и чрез най-публичните дела по негово време – от заканата му, че в „чувал“ ще доведе от чужбина Огнян Дойнов, фамилията на Тодор Живков, „примата“ на „Орион“ Луканов, банкерите и „червените барони“.
Историята на Главния продължава с Никола Филчев (16.02.1999-22.02.2006). Завършва химия с отличие, по-късно и Юридическия факултет. Връща се като съдия в родната Варна. След това се отдава на правната теория и по думите му си личи, че това за него е било истинско щастие: „Имах късмета да се занимавам със съдебна практика и с правна теория“. Не забравя придобитите си умения по бокс през целия си мандат, а дори и след него, като често влиза в словесни битки. Казва, че прокурорската работа поражда много вражди. Като свои успехи изтъква прекратения разкол в Българската църква и ограничаването на подслушването в държавата. Смята, че са му били отнети много правомощия, за да се отвори път на приватизацията. Управлението на Иван Костов Филчев определя като „катастрофа за България“, в която националното ни богатство мина в ръцете на малка група хора. Категоричен е, че преходът е бил съпътстван от морален и духовен упадък, а корупцията е взела застрашителни размери и разяжда държавата.
За Филчев знаковите дела, които белязват неговия мандат е „Бръмбъргейт“, смъртта на адвокатката Надежда Георгиева от Ямбол, убийството на прокурора Колев и балканския крал на кокаина Сретен Йосич, управлението на кмета Стефан Софиянски и делото, заведено срещу Иван Костов за плагиатство.
Третата част в книгата е отредена за Борис Велчев (23.02.2006-02.11.2012). Историята му започва с признанието, че никога не му е било лесно да е внук на дядо си (втори държавник след Живков в Политбюро на БКП), син на дипломат от кариерата по време на комунизма и нумизмат, който не се изкушава от политиката. Като слабост на своя мандат посочва неуспеха да се справи с мутрите, като заявява: „Ние всъщност сме на страната на добрите. Друг въпрос е, че понякога не ни личи“. Изпълняващ функцията на Главен прокурор, той не прекъсва своята преподавателска дейност. Като организирано безредие определя в някои сфери правовия ред и смята, че държавният интерес не е защитен. Дразни се, че в България хората за всичко пишат на главния прокурор и изтъква, че обвинител, който решава стотици преписки, не може да мисли. Определя купуването на гласове с мръсни пари, като неизменна част от изборите, като смята, че резултатите от тях трябва да се определят от народа, а не от прокуратурата. Призовава „да се забрани на политиците да сключват договори за обществени поръчки“. Делата, с които ще бъде запомнен Велчев са Маргините, убийците на Луканов и операциите с цветущи имена, чийто кръстник е Цветан Цветанов - „Наглите“, „Алчните“, „Недосегаемите“, „Медузите“, „Октоподите“ и „Килърите“.
Последният пълен портрет е на Сотир Цацаров (21.12.2012-18.12.2019). От четиримата той е най-пестелив в изявленията за личния си живот: „Какво се случва в семейството ми, то е само за мен“. В края на мандата си честно признава, че в обществото ни „има глад за справедливост“. Обяснението му за този дефицит е, че няма магическа пръчка, с която да се действа, за да бъде свършена перфектно работата на следствието, което е преди прокуратурата и на съда, който е след нея. Авторката очертава като най-големи проблеми отсъствието на елементарна сигурност и обществен ред в страната и липсата на присъди за корупция по високите етажи и заключава, че Главният прокурор не е всесилен. По отношение на КТБ Заркова отбелязва, че прокуратурата е действала ефективно, а не елегантно и цитира култовите прокурорски думи: „нито едно евро от Цветан Василев не е достигнало до мен“. Проличава убедеността на Цацаров, че съдебната реформа храни много хора, че мястото на прокуратурата е в съдебната власт, а „безконтролността на главния прокурор е удобна мантра“. И, че „няма институция, която да не е длъжник на българските граждани“.
Най- известните дела на четвъртия прокурор на Прехода са „Ало, Ваньо“, „ЦУМгейт“, „Ти си го избра“. Мандатът на Цацаров е белязан от сблъска му с председателя на Върховния касационен съд Лозан Панов и „профилактирането на журналистите“, които вместо да си премълчават за слабостите в правораздаването, му слагат увеличителна лупа. В неговия актив са и „Живко суджука“, фалита на КТБ, бягството на Цветан Василев и показния арест на кметицата Иванчева.
Анна Заркова завършва журналистическото си изследване с Иван Гешев, който съвсем скоро започна своя мандат. Неговото представяне е един изпълнен с факти репортаж по издигането на неговата кандидатура, придружилите я коментари и опасения. Новият главен прокурор не скрива, че го чака „изключително тежък и труден мандат”. Решен е да плати цената заради „една по-добра правова държава, която да оставим на децата”. Заркова споделя, че не е сигурна в твърдението, че Гешев ще е „клонинг“ на Цацаров и че всъщност ще правораздават заедно.
Книгата на Анна Заркова завършва с четири приложения. Могат да бъдат определи, като четири знакови опита да бъде извоювана повече законност и да бъде фокусирано общественото внимание върху истинските проблеми, които спъват правовия ред. Това е искането на главния прокурор Никола Филчев до Конституционния съд за тълкуване на Конституцията относно реформата в съдебната власт; справки на Софийската градска прокуратура относно председателя на Върховния касационен съд Иван Григоров и други; секретна справка на Националната служба за сигурност относно прокурора Николай Колев; реч на Лозан Панов, произнесена по повод 135-годишнина на Върховния съд на 11 декември 2015г. в зала „Тържествена” в Съдебната палата. Това са все документи, доказващи трудностите на Прехода и битките, които се водят в съдебната власт, за да възтържествува правото – изкуството на доброто и справедливото.

Книгата на Анна Заркова е история на четири личности, чийто удължени сенки и характер (според метафората на Емерсън) са оформили една институция, каквато е Прокуратурата. В ръцете ни е книга, която разлиства, може би най-важните страници от 30-годишната история на България, в която покрай документалния разказ за прокурорските мандати, читателят може да си отговори на съдбовни въпроси. На какво се дължат разбитите надежди и неоправданите ни очаквания за Прехода? Тази книга е опит за обяснение за недоволството на обществото ни днес, за кризата в българските институции и смущаващо демонстрираното недоверие в държавността.


Диана Иванова
Магистър, „ПР в публичната администрация“




Оценки Гласувания: 0 - Средно:

Добави коментар Гласувай
Споделяне
Коментари

Статистистическа информация за публикациите
Общо материали: 131.
Най-преглеждана публикация: Цели на проекта LiterMedia.
Най-оценявана публикация: Размисли върху романа на Орхан Памук „Джевдет бей и неговите синове".

Потребители на линия: 2 (0 Регистрирани потребители 2 Гости и 0 Анонимни потребители)
Видими потребители:


Факултет по хуманитарни науки | Шуменски университет "Епископ Константин Преславки"

© Литермедия - всички права запазени
Статистика