Главните прокурори на Прехода – портрети от последните три десетилетия
Описание
Анна Заркова, 2020, „Главните прокурори. От Татарчев до Гешев“, изд. „Валентин Траянов“
Публикувано от
unimedia
Анна Заркова, 2020, „Главните прокурори. От Татарчев до Гешев“, изд. „Валентин Траянов“
Диана Иванова Магистър, „ПР в публичната администрация“
„Институцията е удължената сянка на един човек. Неговият характер определя характера на институцията“ Ралф Уолдо Емерсън
В последните 30 години институтът на Главния прокурор е във фокуса на общественото внимание, заради правомощията, които той има. Да превърне държавата ни в правова, в място, в което „законът е над всички“. Или обратното - да сбъдне зловещите антиутопии от романите и допусне корупцията да се разпространи по най-високите етажи на властта. Усещането за липса на справедливост и за безнаказаност изкара хиляди протестиращи по площадите през 2019, през 2020 година. Капката, която преля чашата на търпението бе изборът на нов Главен прокурор. Това е темата, която дълги години вълнува съдебния репортер Анна Заркова. В книгата си „Главните прокурори – от Татарчев до Гешев“ (2020) тя събира и рисува портретите на заемалите тази висока длъжност, за да ни даде възможност сами да си дадем отговор, как техните личности са оформили Прокуратурата – институцията, която би трябвало да защитава държавния интерес и законността. Но книгата й би могла да се нарече и портрет на българския Преход. Анна Заркова е до болка позната на българския зрител и читател, името й всъщност е въплъщение на болката и смелостта. Заркова е носител на „Орел“ – Голямата награда за кураж на Международния съюз на журналистите (Вашингтон, 2000). Тя е дългогодишен репортер, отговорен редактор и коментатор във в. „Труд“. Авторка е на книгите: „Големите убийства“ („От Крушата до Луканов“, „Куршуми по време на преход“ и „Смърт по царско време“), „Изгаряне“, „От Вапцаров до Живков и останалите“ и „Българската мафия, както я видях“. Тя е зоркият поглед на българската журналистика, който устоява дори на киселината, плисната в лицето. Анна Заркова започва писането на книгата си през лятото на 2019 година, когато в обществото ескалира недоволството от липса на законов ред и справедливост в тези дълги 30 години преход. Формалният повод за протестите е предизвестеният избор на единствения кандидат за наследник на Сотир Цацаров – Иван Гешев. Като опитен репортер, Заркова прави портрет на института Главен прокурор чрез лични биографии на всеки един, заемал тази длъжност, чрез професионалните им постижения и падения, чрез разкази от първо лице на хора, разследвани от тях. „Главните прокурори. От Татарчев до Гешев“ косвено отговаря на въпросите, защо е толкова важно каква личност оглавява Прокуратурата, защо обществото има усещането, че „правосъдие“ и „справедливост“ са две коренно различни неща и защо е важно кой прилага законите, а не какви са те. На втори план книгата проследява и какво се е променило в медийната среда и как за над четвърт век надеждата за свободно слово изтънява и журналистиката се връща към добре познатата цензура от близкото минало. В началото на книгата, авторът споделя колебанията си да се отдаде на този изследователски труд, вероятно защото е наясно и с възможните последствията в личен план. Изключително мотивиращи за нея се оказват срещите й с конституционния съдия Димитър Гочев. Именно той я агитира да напише книгата, за да може повече хора да разберат колко е важен изборът на главен прокурор: „от личността на Главния – от неговия морал, от неговата смелост или страх, от неговия юридически заряд, от неговия ум или безумие, от неговото сребролюбие, великодушие или дребнавост – зависи степента на тази безнаказаност за престъпленията във властта, която отчуждава българския народ от неговата държава и го кара да търси в чужбина родина за внуците и децата си!“ Това са мотивиращите думи на Гочев към Заркова. Самата тя, като журналист, неведнъж е наблюдавала как се работи в кухнята на държавното обвинение и осъзнава колко голямо е влиянието на прокурорите, особено на Главния - както върху борбата с престъпността и корупцията, които са тяхно задължение по Конституция, така и в реденето на политическия дневен ред. След превратния 10 ноември 1989 - до наши дни Анна Заркова проследява развитието на главните обвинители, осъзнали и възползвали се от истинността във думите на прокурора Татарчев, че „над тях е само Бог“. На собствен гръб журналистката разбира и за „всесилието“ на Главния, както и, че има пряка зависимост между правораздаването и неговия същински характер. През криминалните случаи и наказателни дела, които в журналистическата си практика отразява, осъзнава страшната констатация на висш прокурор „Тук /в прокуратурата/ няма НК, няма НПК! Каквото каже Главният!“. И осъзнава, че да си в списъка на „нашите репортери“ означава да бъдеш удобен – да не търсиш, да не питаш и да изпълняваш поръчки, а ако не си съгласен да работиш по този начин, бързо биваш преместен в другия списък: „Ще видят те!“. За малкото останали разследващи журналисти, сред които е и Заркова, е пределно ясно, че в годините реално Главният прокурор е практически недосегаем, а отчетът пред Народното събрание е просто формалност. Както и оправданието, че съдът контролира прокурорските актове. В книгата си Заркова е дала множество примери от работата на обвинението, над която съдиите нямат контрол и подчертава, че най- големият „чадър“, с който се пазят хора от всякакъв ранг, е отказът за образуване на наказателни производства. Ето защо не е учудващо, че Анна Заркова се колебае да напише тази книга; не е сигурна, че ще има достатъчен читателски интерес към темата и дори окуражаващите думи на Димитър Гочев не са й достатъчни. Преломен за решението й се оказва моментът, в който, през юли 2019г., сградата на Висшия съдебен съвет се оказва обсадена от протестиращи граждани. Тя осъзнава, че макар и малко, има хора които са наясно със задкулисието на кадровия проблем и които осъзнават вредата от корупцията във властта, която изглежда вечна. Затова и разказва историята на тази централизирана и еднолично ръководена институция, без аналог в Европейския съюз (по мнение на експертите от Венецианската комисия за демокрация чрез право). Журналистическото изследване представя четиримата главни прокурори, завършили в цялост своите 7-годишни мандати - Иван Татарчев, Никола Филчев, Борис Велчев и Сотир Цацаров. Портретите им следват една и съща структура от три глави. В първата – всеки главен обвинител разказва сам историята си. Късите разкази от първо лице са подбрани хронологично и са компилирани от техни интервюта, статии и коментари, публикувани в различни национални всекидневници и електронни издания. Във втората глава историята им е разказана от различни наблюдатели, така както са я видели те. В третата – различни хора, които са били обвинени по знакови за всеки мандат дела, разказват историята им през своята призма. В книгата е включен и петият демократично избран прокурор Иван Гешев, но разбираемо неговата история засега остава недописана. Представени по този начин, лесно става видимо, колко различни са личностите на Татарчев, Филчев, Велчев и Цацаров – като потекло, професионална подготовка, визия за посоката на развитие на Прокуратурата и разбиране за взаимоотношенията с трите власти. Очертано е и отношението на всеки един от тях с медиите. Представянето им показва техният специфичен характер, познания и мислене. Следвайки историческата хронологията, книгата започва с първия демократично избран главен прокурор Иван Татарчев (17.02.1992-21.02.1999). От неговия личен разказ, става ясно, че той е потомствен магистрат – дядо му е бил прокурор и съдия, осъдил убийците на Алеко Константинов. Като потомък на един от основателите на ВМРО смята организацията за свещена, дразни се от нейното политизиране и заявява, че задачата й е да се бори за българщината. На няколко пъти подчертава, че през своя мандат на „Никого не съм свалял шапка“. Не крие обсебващата го омраза към комунизма. Признава за свои слабости - вратовръзките, котките, хубавите жени, компаниите на по чашка. Без смущение признава, че е привърженик на смъртното наказание и че не вярва на политиците. „Давам много на просяци, за мен парите нямат значение“, казва Татарчев. И споделя с горчивина, че е потърпевш от Държавна сигурност, която го праща да дяла камъни и да работи като зидар, след като завършва „Право“. Открито обявява, че приватизацията е разбойническа и именно затова е атакуван. Определя като грешка гласуваното доверие на царя. Мандатът на Татарчев е представен и чрез най-публичните дела по негово време – от заканата му, че в „чувал“ ще доведе от чужбина Огнян Дойнов, фамилията на Тодор Живков, „примата“ на „Орион“ Луканов, банкерите и „червените барони“. Историята на Главния продължава с Никола Филчев (16.02.1999-22.02.2006). Завършва химия с отличие, по-късно и Юридическия факултет. Връща се като съдия в родната Варна. След това се отдава на правната теория и по думите му си личи, че това за него е било истинско щастие: „Имах късмета да се занимавам със съдебна практика и с правна теория“. Не забравя придобитите си умения по бокс през целия си мандат, а дори и след него, като често влиза в словесни битки. Казва, че прокурорската работа поражда много вражди. Като свои успехи изтъква прекратения разкол в Българската църква и ограничаването на подслушването в държавата. Смята, че са му били отнети много правомощия, за да се отвори път на приватизацията. Управлението на Иван Костов Филчев определя като „катастрофа за България“, в която националното ни богатство мина в ръцете на малка група хора. Категоричен е, че преходът е бил съпътстван от морален и духовен упадък, а корупцията е взела застрашителни размери и разяжда държавата. За Филчев знаковите дела, които белязват неговия мандат е „Бръмбъргейт“, смъртта на адвокатката Надежда Георгиева от Ямбол, убийството на прокурора Колев и балканския крал на кокаина Сретен Йосич, управлението на кмета Стефан Софиянски и делото, заведено срещу Иван Костов за плагиатство. Третата част в книгата е отредена за Борис Велчев (23.02.2006-02.11.2012). Историята му започва с признанието, че никога не му е било лесно да е внук на дядо си (втори държавник след Живков в Политбюро на БКП), син на дипломат от кариерата по време на комунизма и нумизмат, който не се изкушава от политиката. Като слабост на своя мандат посочва неуспеха да се справи с мутрите, като заявява: „Ние всъщност сме на страната на добрите. Друг въпрос е, че понякога не ни личи“. Изпълняващ функцията на Главен прокурор, той не прекъсва своята преподавателска дейност. Като организирано безредие определя в някои сфери правовия ред и смята, че държавният интерес не е защитен. Дразни се, че в България хората за всичко пишат на главния прокурор и изтъква, че обвинител, който решава стотици преписки, не може да мисли. Определя купуването на гласове с мръсни пари, като неизменна част от изборите, като смята, че резултатите от тях трябва да се определят от народа, а не от прокуратурата. Призовава „да се забрани на политиците да сключват договори за обществени поръчки“. Делата, с които ще бъде запомнен Велчев са Маргините, убийците на Луканов и операциите с цветущи имена, чийто кръстник е Цветан Цветанов - „Наглите“, „Алчните“, „Недосегаемите“, „Медузите“, „Октоподите“ и „Килърите“. Последният пълен портрет е на Сотир Цацаров (21.12.2012-18.12.2019). От четиримата той е най-пестелив в изявленията за личния си живот: „Какво се случва в семейството ми, то е само за мен“. В края на мандата си честно признава, че в обществото ни „има глад за справедливост“. Обяснението му за този дефицит е, че няма магическа пръчка, с която да се действа, за да бъде свършена перфектно работата на следствието, което е преди прокуратурата и на съда, който е след нея. Авторката очертава като най-големи проблеми отсъствието на елементарна сигурност и обществен ред в страната и липсата на присъди за корупция по високите етажи и заключава, че Главният прокурор не е всесилен. По отношение на КТБ Заркова отбелязва, че прокуратурата е действала ефективно, а не елегантно и цитира култовите прокурорски думи: „нито едно евро от Цветан Василев не е достигнало до мен“. Проличава убедеността на Цацаров, че съдебната реформа храни много хора, че мястото на прокуратурата е в съдебната власт, а „безконтролността на главния прокурор е удобна мантра“. И, че „няма институция, която да не е длъжник на българските граждани“. Най- известните дела на четвъртия прокурор на Прехода са „Ало, Ваньо“, „ЦУМгейт“, „Ти си го избра“. Мандатът на Цацаров е белязан от сблъска му с председателя на Върховния касационен съд Лозан Панов и „профилактирането на журналистите“, които вместо да си премълчават за слабостите в правораздаването, му слагат увеличителна лупа. В неговия актив са и „Живко суджука“, фалита на КТБ, бягството на Цветан Василев и показния арест на кметицата Иванчева. Анна Заркова завършва журналистическото си изследване с Иван Гешев, който съвсем скоро започна своя мандат. Неговото представяне е един изпълнен с факти репортаж по издигането на неговата кандидатура, придружилите я коментари и опасения. Новият главен прокурор не скрива, че го чака „изключително тежък и труден мандат”. Решен е да плати цената заради „една по-добра правова държава, която да оставим на децата”. Заркова споделя, че не е сигурна в твърдението, че Гешев ще е „клонинг“ на Цацаров и че всъщност ще правораздават заедно. Книгата на Анна Заркова завършва с четири приложения. Могат да бъдат определи, като четири знакови опита да бъде извоювана повече законност и да бъде фокусирано общественото внимание върху истинските проблеми, които спъват правовия ред. Това е искането на главния прокурор Никола Филчев до Конституционния съд за тълкуване на Конституцията относно реформата в съдебната власт; справки на Софийската градска прокуратура относно председателя на Върховния касационен съд Иван Григоров и други; секретна справка на Националната служба за сигурност относно прокурора Николай Колев; реч на Лозан Панов, произнесена по повод 135-годишнина на Върховния съд на 11 декември 2015г. в зала „Тържествена” в Съдебната палата. Това са все документи, доказващи трудностите на Прехода и битките, които се водят в съдебната власт, за да възтържествува правото – изкуството на доброто и справедливото.
Книгата на Анна Заркова е история на четири личности, чийто удължени сенки и характер (според метафората на Емерсън) са оформили една институция, каквато е Прокуратурата. В ръцете ни е книга, която разлиства, може би най-важните страници от 30-годишната история на България, в която покрай документалния разказ за прокурорските мандати, читателят може да си отговори на съдбовни въпроси. На какво се дължат разбитите надежди и неоправданите ни очаквания за Прехода? Тази книга е опит за обяснение за недоволството на обществото ни днес, за кризата в българските институции и смущаващо демонстрираното недоверие в държавността.
Диана Иванова Магистър, „ПР в публичната администрация“