„Но аз сега узнах, разбирам сега разбирам, сянка е човек! / На тоя свят щастливи нигде няма. /Един успее, други е богат -/ и никой пак не е щастлив.“ (Опити върху „Медея“, Еврипид)
Всяко действие на този свят има своето последствие. Понякога делата биха ни стрували много, а крачката, която правим, е преходна към вече случващото се. Човекът е устроен да изпитва чувства и точно те са силата, която го тласка към реализиране на целта. Въпросът е дали наистина си струват жертвите, които правим, ако краят не ни удовлетворява? Какво би искал човек от живота? Нима не преследва щастието и хармоничното ежедневие. Точно за тях се водят ежедневни битки, за тях се нарушава нечие друго спокойствие и се поемат много рискове. Реално крайната цел не отговаря на пътя, който се изминава. А и как би било възможно? Понякога преследваме цели, които сме неспособни да управляваме, искаме да притежаваме разни неща, по една или друга причина, но егото е способно да заслепява съзнанието и да ни тласка към поредица от грешки, които остават част от житейския път, макар понякога да струват скъпо. Човек е сянка, която броди, лута се по пътищата, за да уцели своя. Страда и изпитва неволи, търсейки онзи щастлив миг, но някак си той вечно се изплъзва. Дали щастието не е някакъв вид утопия, за която сме чували и дирим така безотказно с години? Вероятно да, щом Еврипид в трагедията си „Медея“ осъзнава през очите на един слуга, че „на тоя свят щастливи нигде няма“. Тогава какво преследват всички? Животът е един събитиен кръговрат, който не може да ти гарантира удобства и спокойствие заради заслуги или имущество. А ако живееш в нещастие и неволи, не означава, че така ще продължава вечно. Разбира се за щастието трябва да се полагат усилия. Ако състрадаваш на ближните и си способен да приемеш тяхната мъка така, както „на господаря всичките беди за верния слуга са като лични“, това прави ли те по-добър? А по-щастлив? Понякога трябва да държим нещата под контрол, независимо от положението, в което се намираме, защото е важно да си с осъзнато поведение. Също както Еврипидовия педагог, който отбелязва: „Макар слуга да съм…Не знае тя какво я още чака“. Той е способен да отвори очите на наивните. И дори да знаят всички, че Язон „жена си мрази той. Но надали ще иска да пострадат и децата“, съдбата нарежда картите по различен начин – възможно най-зловещия. Спасението на децата е тяхно щастие, на което те са неспособни да се насладят заради бащината омраза към родната майка, на която дължат живот. Те няма да вкусят от семейното щастие и родителска закрила, защото делата на родителите са достатъчно красноречиви. И сам, педагогът осъзнава, че „всеки най-цени от всички свои само себе си“. Това човешкото качество, което се стреми към възвишение, е способно безчувствено да потъпче околните, а дори и кръвно свързаните: „Умрете със него, с баща си! Нека изсъхне целият ви корен!“. Човешката душа е в крайна безизходица, когато желае собствения си край: „за мен е непотребен веч живота, спасение ми носи само смъртта - от грозния тоя живот. /… о, татко, о, родино? - Вас тъй позорно оставих и брата убих…“. За разкаянието на детеубийцата Медея е вече твърде късно. Крайните постъпки, които се предприемат, са резултат на емоцията. Интересното е, че това се случва винаги така. Преди 25 века се е случвало именно по този начин, както и днес. Емоцията е лош съветник, който диктува на сърцето, а когато то допуска грешки, последствията често са трагични. Любовта, която преследва щастливите моменти и стабилната връзка, е способна да рухне, защото „в тоя свят с душа и с разум, ний жените най-сме зле“. Постфеминизмът се вслушва с наслада в забележката на Медея. Последствията за женската личност са толкова пагубни, колкото една вечно страдаща душа, която се лута, за да открие щастието. Защото „не знаеш, лош или добър е тоя, когото си избрала. А развод не носи слава на жените“ и дори да „изпъдиш своя мъж не можеш“, тъй като на жената не са позволени подобни своеволия. Мъжките достойнства се доказват с действия, те покоряват цели за лично удоволствие, ако „мъжът се отегчи дома от разприте, излиза из града, развлича се, олекне на душата му“ и тогава всичко е в реда на нещата. Преди 25 века мъжът е митологичен герой. А днес? Жените, „принудени дома сами да си седим, и само в сърцето си да ровим и дълбаем“… Нашите родилни способности често се забравят и губят стойност, сравнявайки ги с мъжките неволи „на бой да идат с копие и зад щит“. Точно заради това Медея държи на часа за възмездие – тя не е типичната жена-къщовничка, тя е магьосницата, принцесата, героинята… Щитът е така жадуван за нея и тя крои в тъмнината, в тишината, плана за своето отмъщение. Това буди притеснение в Креон, който познава „славата на нейния ум“. Желанието му да опази родината е толкова голямо, защото за него спокойствието на поданиците и държавата е самото щастие: „след моите деца от всичко най-обичам родний край“. Медея е целенасочена и решена да отмъсти, тя ще постигне желаното и тогава ще настъпи евентуално нейният щастлив час: с „гняв и скръб, и таз безкрайна смелост!“. Макар да разчита изцяло на своите действия, тя е непоколебима и дръзка: „Напред, Медея! Не забравяй нищо от туй, което знаеш ти и можеш!“. Каква е тази подбуда, тази емоция, с която се бори Медея със зъби и нокти? Колко силно е желанието ѝ да отмъсти? Наивниците се ласкаят от материалните облаги. Язон заявява: „а искам друг - и по-добър живот и без неволи, да няма никакви лишения“. Той иска слава, охолен живот, и наистина вярва, че всичко оправдава неговите решения. А дали мотивите му не са много по-дълбоки? Дали все още не обича Медея? Дали решението му е своеобразна държавническа жертва, която тя не разбира? Щастието, макар и временно, е възможно да открием в приятелите. Отзивчивостта на Егей вдъхва надежда на Медея, дава й идеи за действие: „щом имам сигурно това, аз имам всичко хубаво от теб. / …ще пазя туй, което чух от тебе!“. Щастието не е величина, измерваща състояние, постижения и престижи. То е толкова специално, колкото човешката емоционалност. А приятелите са обвързани с нашите вълнения и емоции, особено когато е споделен общият интерес. Затова спокойно може да кажем, че Медея открива свой съюзник в лицето на Егей. В търсене на щастието, той решава да помогне и вярва, че щастливият миг ще настъпи в деня, когато се появи неговата рожба. Той разсъждава по аналогия – доброто за децата е добро и за родителите. Но децата ли осмислят живота? Те ли са щастието? Аргументите на Медея са по-сложни – по-точно казано невъзможни за асимилиране от простосмъртното човешко съзнание. Тя решава да действа като повиква децата, за да изпълни своя злокобен план. Доверяваме й се – все пак тя е магьосница, безсмъртието е в нейните ръце, чудесата също. Тя създава една щастлива семейна илюзия, в която никой не се усъмнява: „О, деца, не знам дали ще бъдете щастливи и друг път вий ръце да подадете на вашия баща!“ Децата са средството, не целта към сърцето на любимия мъж – Медея разсъждава като жена, не като майка. А наивният Язон… той е вече успешно оплетен в плана: „твоето сърце обръща към добро, разбираш ти голямата облага“. Наивната Язонова нова невеста също – любовта прави хората слепи. „Съгледа накита, склони и нему всичко обеща, /… но слага на глава си златния венец,/…цветът ѝ се мени, трепери цяла, назад залита - наземи да падне… изпълня пяна нейните уста…Очи облещени, тяло без кръв…“ Така Медея успява да отмъсти на Креон, убивайки дъщеря му. Отмъщава на неверния Язон, убивайки съпругата му. Отмъщава на съперницата. Беда след беда ще последва, но всички те са в ритъма на отмъщението, чийто свидетел е хорът. Античният хор – това не сме ли всички ние? „Да знаеш ти върха на твоите беди - би замълчал“, че „деца ти майчина ръка уби“. Тази съкрушителна новина поваля Язон, но моментът е мазохистично щастие за Медея, която заявява, че страданията ѝ се чувстват далечни - „леко ми е, мен без твоя присмех“. За нея целта оправдава средствата, а именно прехвърляйки обвиненията, че „твоя срам и новия ти брак“ са причина за убийството. Така тази „проклета детеубийца!“ изпълнява своя план, но дали целта си е струвала жертвите и доколко Медея е вярвала в успеха? Отговорът остава за нея, но Язоновите проклятия: „ще мисля за мъст до безкрая, ще зова, ще крещя богове да мъстят“- отекват в пространството, ще се помнят във времето… Щастието за едни е възможно да бъде трагедия за други. Те вървят ръка за ръка в трудния житейски път. Клише е, истинно като всяко клише. В живота трудно ще забележим щастието и лесно правим заключение за всеобщото нещастие. Типично за хората е да бъдат постоянно неудовлетворени. И все се борим за неща, които не ни принадлежат или просто не е настъпил моментът за тях. Сигурно затова е важно да притежаваме търпение и воля, като не подценяваме нито едно обстоятелство, което ни поднася животът. Да се борим с разум, но да мечтаем с чувства. Щастието няма как да ни открие, ако не го потърсим. И, колкото да е различно за всеки човек, то съществува, важно е да го забележим. Улови мига – carpe diem. Така ни съветват древните. Защото вървейки устремени напред, ние затваряме очи в най-важните моменти, в които вероятно трябва да вдигнем глава нагоре и да спрем, да се огледаме, да преглътнем, да поемем дъх и да продължим. За да видим, че … слънцето вече е изгряло над главите ни.
Текстов архив
