Тъмата горчива, разстелила дипли невидими. Луната - все бледа и спусната сякаш с конец от небето, наднича сънливо в душата, със укор прочита емоция преди зората, пропъждаща сякаш копнежа за бягство от ада, наречен живот.
ДЪЩЕРЯ
Ако луната има дъщеря, тя може би е светла и красива, не тъжна, слаба, болна светлина, при изгрева умираща. Косите й са златни като слънцето, очите й са черни като нощ, а кожата – сребриста и ефирна като на майката луна. От всичко съчетала най-прекрасното, не е обикновена дъщеря, защото майка й е необикновена – за майка има тя луна. Не си приличат, защото майката е чернокоса, с очи безизразни, без цвят, те сини са били, но може би умирало е синьото във тях, поглъщано от мрака на нощта…
Текстов архив
