Седя в киното и гледам не този филм, който бих искала, а някакъв съвсем друг, напълно чужд за мен. Играя някаква игра, която също не е моя. Признавам си – абсолютно ми е все едно къде ще отида на сутринта. Всеки ден ходя в едно и също кино, всеки ден гледам през един и същи прозорец. Сюжетът на еднообразието започва да ми досажда. И аз мечтая поне нещо да променя, но само мечтая... Понякога плача... Но сълзите не се стичат по бузите ми. Те не капят надолу. Превръщат се в мънички звездички и отлитат високо в небето. Там се превръщат в съзвездия. Понякога плача... Но сълзите не се стичат по бузите ми. Те не капят надолу. Превръщат се в разноцветни пеперуди, които като ярък облак от цветове отлитат високо в небето. Там те изживяват целия си живот за един ден и умират. Понякога плача... Но сълзите не се стичат по бузите ми. Те не капят надолу. Превръщат се в мънички облачета, които се издигат високо в небето и даряват на земята дъжд. Понякога плача... Но сълзите не се стичат по бузите ми. Те не капят надолу. Превръщат се в семена от най-красивите цветя на света, които се издигат високо в небето, след което се спускат на земята и се превръщат в шарен килим. Понякога плача... Но сълзите не се стичат по бузите ми. Те не капят надолу. Излитат като ято чучулиги, което се издига високо в небето. Там те кръжат над земята, радвайки моя и твоя поглед. Понякога плача... И сълзите ми капят. Те се стичат по бузите ми и падайки на земята, я изгарят до самото й ядро. Там те се превръщат в отровна пара, която избликва като гореща струя и отравя земята. Така искам да заплача сега....., за да мога да отровя себе си с тези пари... Но няма сълзи... В очите ми цари пустота. Тъга гъделичка душата ми. Като че ли си тръгва добър приятел. И сърцето е някак неспокойно... Така настъпва пролетта. Тъжно. Защото винаги я чакам с нетърпение. Чакам я, за да донесе със себе си нещо и за мен. Но тя не носи нищо. Мъничките зелени листенца се разпукват на дърветата, а за мен – нищо. От земята, още не успяла да си отдъхне от зимните снегове, се подават първите нежни тревички, а за мен – нищо. Пролетта дарява природата със своя топъл пролетен повей – целувка..., но до мен тя не достига. Въздухът става по-топъл и неговият мирис не може да се сравни с нищо друго: вдишване – и разбираш – дошла е пролетта! В мен се събуждат чувства, които спят през зимата. Лошото настроение си отива - просто поглеждаш през прозореца и виждаш как по все още заледените улици бяга, сияейки, тя. И като че ли всичко е наред, но... Тъга гъделичка душата ми. Като че ли си тръгва добър приятел. Това е – зимата отстъпва. Самотна, като болна птица, която не е заминала с ятото за южните страни. Самотна, като мен. Тя заминава, оставяйки моето вледенено сърце, изпълнено с очакване за настъпващата пролет, която идва, но нищо ново не настъпва в моя живот. Обратното: тя отнася със себе си всички мои мечти и желания. Отнася със себе си с всяка изминала година все повече и повече от моята душа, тази, която толкова я обича и толкова се надява на нея. Надява се, че с всяко вдишване ще става по-леко. Но защо на мен ми става все по-тъжно и по-тъжно... Вдишване... нищо... вдишване... нищо... издишване.
Текстов архив
