....Колесникът на самолета от Виена вече виеше по пистата на софийското летище. Велизарий Логофетов, 52 годишният разведен композитор, диригент на Филхармонията, академик, професор в Консерваторията, директор на Института по музикология и зам. председател на Съюза на композиторите погледна през илюминатора. През болката в ушите му още звучаха бисовете след гастрола му във Виена, където дирижира Бах, Моцарт, Шостакович и Шонберг. Публиката във фракове и дълги вечерни рокли, изправена на крака го аплодираше с „Ло-го-фе-тов!” и „Bra-vo! Bul-ga-ri-en!”, а когато Херберт фон Караян просълзен се качи на сцената и му се поклони, Велизарий успя само да сведе глава и да прошепне „Маестро...” Спомни си, че след овациите и цветята, когaто се връщаше в стария изискан хотел край катедралата Св. Стефан, учуден забеляза един свой стар познат. Виенският цигулар-виртуоз Волфган Себастиян Леверкюн импровизираше нещо от Шуберт на улицата. Велизарий се спря до него. Цигуларят го позна. „О, хер Логофетов, поздравявам ви, чух за концерта, но не мога да си позволя билет... Имам артрит, изгониха ме от Филхармонията, а у нас...знаете, никой не го е грижа за артиста... Помня почивния дом на вашия съюз на морето след фестивала..., чудесно лято...” Велизарий се почувствува неловко, но пусна в шапката на музиканта стотина шилинга, без той да забележи. Милиционерите и митничарите на летището го познаваха. Поздравиха го любезно, а един му показа и културната рубрика на вчерашния вестник. Велизарий видя снимката си по риза на репетиция с виенските филхармоници. Въпреки умората, кой знае защо не му се прибираше нито на вилата в Бояна, нито в наследствената му къща. Тя беше една от архитектурните перли на Оборище, построена в края на 20-те години от баща му- известен столичен адвокат, широк социалист, русофил и антимонархист. Велизарий живееше в нея съвсем сам. Сребристосивкавият му Ситроен го чакаше на паркинга на аерогарата, но Велизарий реши да се прибере с такси, а утре да изпрати шофьора на Съюза Кънчо да прибере колата, защото се почувствува натежал от изпитата в самолета бира . С нея гасеше непоносимите киселини от подлютената яхния на своята вече бивша трета съпруга. От 2 години я беше уредил като хористка на контракт във Виена. Уж в знак на останало приятелство тя го покани на вечеря с приготвено от нея „българско меню”, подпитвайки между другото и за някои вакантни роли в „Травиата”. Над ноемврийска нощна София валеше. Велизарий не знаеше, къде иска да отиде. Промърмори колебливо няколко посоки, отказа една, повтори друга и замълча. Шофьорът извърна врат, подкара нанякъде и процеди нещо със стиснати зъби, но професионалният инстинкт му подсказваше, че бакшишът няма да е малък, а и погледът му стрелкаше към торбите с надписи VIENA AIRPORT DUTY FREE SHOP. Раздрънканото среднощно такси спря насред локвите пред входа на олющения 8 –етажен блок в края на “Надежда.” Велизарий се измъкна от задната седалка. Плати на шофьора, който ядосано дъвчеше филтъра на цигарата си и влезе в зловонния вход с разбитите и зеещи като старчески ченета пощенски кутии. По светналите едновременно цифри над асансьорната врата Велизарий разбра, че клетката както винаги е заседнала някъде между етажите. Композиторът заизкачва изронените стъпала на тъмното стълбище с мръсните надписи по стените. Внезапно с досада си спомни, че утре ще трябва да председателства редакционния съвет на теоретичното списание „Музиковедска мисъл”. Трябваше да журира няколко партитури и кандидати за ЗЛАТНИЯ ОРФЕЙ, да одобри музиката към 1300 кадри от 100-те епизода на историческия ТВ сериал „КАВХАН И ИЧИРГУБОИЛ” . Реши утре най-накрая да смъмри и племенника си Вальо – аспирант в Института по музикология, който бавеше дисертацията си върху структурата на бравурните пасажи в късните симфонии на Берлиоз. Искаше да се обади и на втората си бивша съпруга за сина им. До неотдавна тя беше една посредствена оперна певица, която чрез него осъществи мечтата си да стане директор на извънстолична опера, макар че скандалът, който предизвика авантюрата й с 20 годишен стажант-балетист, замалко не й стуваше поста. Операта беше провинциална както всичко там с клюките, интригите, дребнавите свади, трагикомичните амбиции за световна слава на второкласните застаряващи примадони, угодничествата пред вкусовете на градските величия, изневерите и всекидневното пиянство в клуба на местната интелигенция. Веднъж месечно когато той пътуваше до безличния окръжен град в провинцията, за да види сина си, бившата го канеше с лицемерна сърдечност на кафе -“все пак сме културни хора”. Зад поканата в същност се криеше желанието й да не изгуби важните му връзки из музикалния свят на столицата. Всеки път Логофетов убеждаваше себе си, че момчето не го е забравило, макар че то изтърпяваше вече с все по- видима досада въпросите му “как върви училището?”, “тренираш ли редовно?”, “помагаш ли на майка си?” и задължителната им разходка между сладкарницата с мазните пасти и скучния киносалон. Велизарий стигна 6-я етаж. В дъното на коридора се гушеше усойното и пълно с неунищожими хлебарки апартаментче на Пуфи- русата келнерка от “Шумако”. Той я прибра на вилата си преди месец, когато една мъглива нощ на паркинга пред ресторанта тя се хвърли в колата му, а после с хълцане му разказа, как някакъв маниак връхлетял с разкопчани панталони върху нея в служебната тоалетна, където тя се отбила да смени дамските си превръзки след смяната . Две седмици преди да замине за Виена, Логофетов се върна от една вечеря чуждестранна делегация. Пиха с Пуфи по чаша арманяк, но тя рязко и непривично го отблъсна, когато той с рутинната похот на мъжете от неговата възраст започна да я съблича. След боричкания Велизарий видя, че Пуфи е обръсната. Разплакана, келнерката му се извини и призна, че вчера е трябвало да абортира от Хасан Сикиджиоглу – шофьорът на турски ТИР, който редовно й носеше лицензни дънки, фалшива козметика и съмнителни долари. ...Трясъкът на първия утринен трамвай внезапно заби острата си муцуна в стомаха му и Логофетов почувства непреодолимо желание да повърне.
Текстов архив
