Размисли върху романа на Орхан Памук „Джевдет бей и неговите синове"
Описание
Айсел Кадриева Татличева, Турска филология
Публикувано от
Admin
Джевдет бей и неговите синове Издателство "Еднорог" ISBN 9789543650620
Орхан Памук e авторът, който спечели съвременната литературна слава на Турция, той е носителят на Нобелова награда за литература за 2006 г. Книгите му са преведени на повече от 50 езика.
„В нашето време на фалшификации, когато вярата на някои хора в литературата може да се разклати, Памук предлага нещо истинско” – тази критическа констатация, цитирана от американския вестник Обзървър се превръща във визитна картичка на турския писател. А Ню Йорк Таймс добавят - „Памук придава нов живот и свежест на света, който сме мислели, че познаваме”.
На мен пък Орхан Памук ми помогна да си обясня настоящето икономическо, политическо и културно състояние на съвременна Турция. То просто не е плод на случайност и лутане, а е заложено в самия народ през различните исторически периоди, в борбата на личностите, борба със себе си и застоялото в развитието на страната.
Балзаковският размах на първия му роман (писан в невръстната възраст преди трийсетте години на писателя) описва в най-дребни детайли бита и духа на модернизиращото се турско общество в ХХ век. Съдбата на бащата – Джевдет – е съдба на всеки баща и мъж, който си пробива път в живота – това е историята за самоизграждащия и самоутвърждаващия се (не на последно място – и самообразоващия се) човек. Един истински Русоистки експеримент. Роман за възпитанието – по турски.
Джевдет бей е различен още от дете – затворен, интровертен, психолозите биха го определили като флегматичен силен темперамент. Това различие го кара да осмисли живота си. Рано разбира, че и един мюсюлманин може да стане търговец – да се „поевропейчи”, да постигне независимост, като посегне към презряното за ориенталската аристокрация занимание – да се труди. Оказва се, че трудът и личният успех не са приоритети само на евреи, французи, англичани. Мечтата на героя се осъществява, когато разбира, че може да стане зет на Шюкрю паша, да се ожени за Нигян – тя има добро семейство и прозорлив баща, който още в началото се опитва да поучава с мъдри и практични съвети бъдещия си зет, тъй като времето на Абдулхамид свършва и младотурците се готвят да управляват. Това подпомага боязливия, но упорит в преследване на мечтите си Джевдет и отначало, занимавайки се само с електротехника, той основава фирма „Джевдет Бей и синове – внос – износ – железария”, макар че все още няма синове. Не след дълго и тази негова мечта ще се сбъдне. Но дали синовете ще продължат делото на бащата? Синовете не приличат на бащите си – съвсем по Тургеневски…
Братът Нусрет пък е военен лекар, той обикаля света, непримирим е в исторически план – бунтар, революционер. И двамата напускат Хасеки, но тръгват по различни пътища. Изглежда това е наследствено предначертано, защото по-късно и при синовете и внуците героите са практични и загрижени за семейството и сигурността и едновременно – бунтари, революционери, търсещи личности, непримирими към себе си и към света, в който живеят.
В семейството на Джевдет се раждат двама сина – Осман и Рефик – и една дъщеря Айше. Осман се грижи за семеството и продължава традициите на баща си Джевдет, а Рефик е търсещият, неудовлетвореният, който се мъчи да промени живота, да подобри съдбата на селяните, да постигне по-добър живот за тях.
Айше като всяка жена има по-скромни мечти - освен в личен план у нея липсва особена борбеност да промени в обществото, например, или нравите, отношенията между хората.... Тя обаче е вътрешно амбициозна – по своему. Професионално жената да израства и да се реализира е идеал, към който турското общество не е безразлично, но женските приоритети са семейството и грижата за него, уютът и хубавата обстановка, настроението, което да създава стимул за работа на всички. Феминизацията, оказва се, отнема много от жената и от това губят всички.
Съпругите на двамата братя – Перихан и Нермин и въобще женските образи в романа присъстват повече като съпътстващи образите на мъжете, устремени към европейската култура. И въпреки това, те, жените, изучават езици, получават образование извън Турция, свирят на пиано – всичко това ги приобщава към една по-богата култура и ни доказва, че туркините не са никак затворени и ограничени. По-нататък семейната сила ще разпростре своите заложби и интереси сред внуците на Джевдет бей, от които особено интересен образът на сина на Рефик – Ахмед, който е наследил качествата на баща си да търси смисъла на човешкия живот и го намира в картините. Той е художник. Рисува упорито и търси смисъла на живота, докато неговата умна приятелка Илкнур го убеждава, че тази мечта вече не е актуална, хората вече питат „как да спасят родината си”. И пак се повтаря животът, изконните му алгоритми влизат в ритъма на живота на Памуковите герои: Мелек, сестрата на Ахмед предпочита спокойния семеен живот, а брат й е търсещият дух.
Сякаш целият роман е построен така на принципа – теза-антитеза – в противопоставянето на героите, на техните характери, идеали, житейски съдби.
Интерес представляват тримата приятели – Мухиттин, Рефик и Йомер. Това са все търсещи (някога, в миналото на художественото романово време, защото това е поколението на синовете , а Ахмед и Мелек, Илкнур са вече поколението на внуците) млади хора, неудовлетворени от настоящия живот, които искат да променят нещата. Единият чрез поезия - Мухиттин заявява, че ще се самоубие на 30 годишна възраст, ако не бъде призната стихосбирката му, другият - Рефик - пише проекти за развитието на селското стопанство и промените на турското село. Това са много смели мечти и актуални и за днес. Тези негови проекти не намират отзвук в държавата, защото депутатите искат индустрията да заработи първа, приоритет има тя – а след това - и селското стопанство. Третият приятел Йомер е много противоречив образ и въпреки усиления му труд по железниците накрая се усамотява разочарован и неудовлетворен. Най-силна автобиографична линия от Памук към романа му откриваме в този образ, защото дядото на Орхан Памук е един от инженерите, проектирали и прокарвали железниците в модерна Турция. За това той говори в многобройните си интервюта и в есетата си.
Безспорно тази книга за мен не е само една семейна сага (впрочем точно този неин жанров дух са уловили сценаристите на филмовата компания Ай йъпъм – в момента се екранизира телевизионен сериал-сага по романа на Памук и предстои в скоро време да излезе на екран в Турция, а медиите твърдят, че в една от главните роли е поканен самият Къванч Тътлату), но успоредно с образи и герои се разкрива целият исторически и икономически живот на Турция. От Абдулхамид до Кемал Ататюрк и неговата смърт, до очакванията на новото правителство и решението му какъв път да поеме Турция. Аз не можах да почувствам дали героите на Орхан Памук са повлияни от историческите промени, но почувствах колко мислещи и борбени хора са те - Джевдет, Нусрет, Рефик, Йомер, Мухиттин, Ахмед и др.
И ще завърша с думите на Мухиттин „Самоубивам се, защото не можах и няма да мога да бъда щастлив. Никога няма да бъда щастлив. Имам достатъчно ум, за да мога да бъда щастлив.” Това е мисъл за цяла дисертация. Ами идеята за действията, подчинени на чувствата и разума… Кой е прав? Много са и историческите проблеми, които поставя тази книга, но нека тях да ги оставим на историците. Героите сами по себе си могат да бъдат образец за размисъл, подражание, отрицание - според нашите виждания и интереси.
Стилът на Орхан Памук е малко „телеграфен” като на всички съвременни писатели. Имат преимущество глаголите, липсват описания било природни, било душевни и това прави стила по-динамичен, по-забързан сякаш е в съответствие с динамичния живот на героите. Това е мое мнение, но този стил е характерен за Орхан Памук. Сякаш иска по-бързо да ни запознае със събития, герои, обстановка и да ни насочи към главното и същественото.
Романът на Памук „Джевдет бей и неговите синове” дава исторически познания за няколко епохи - преди младотурците, по времето на Ататюрк, след Ататюрк, епохата на пантюркизма, панататюркизма и други политически течения. В този роман е култивирана устремеността на турското общество към опита на европейските страни - култура, литература, музика, език, мода и подражание, европейско възпитание. Героите са aмбициозни и подражават на европейски образци. Дори в домовете и техния интериор се чувства европейския опит.
По отношение изводи за историческите познания ,които дава книгата съм категорична, че те са убедителни чрез героите, които са въплъщение на тези идеи. Особено силно впечатление още в началото ми направи братът на Джевдет - Нусрет, които има много добро образование получено във Франция, но зарязва професията си, зарязва и личния си живот, пренебрегва здравето и живота си, завладян от идеята за събарянето на Абдулхамит. И умира с „Марсилезата” на уста. Влиза в противоречие дори с най-близките , които не споделят идеите му, дори и в опасни ситуации не се страхува да отстоява убежденията си. Такова постоянство проявява и Рефик , синът на Джевдет бей. Той води една вътрешна борба със себе си чии идеи са по-перспективни и накрая сам стига до извода, че пантюркизма е безпочвен и не води страната към нищо добро. Затова пък смело преследва идеята за развитието на селото и земеделието, с което си мислене да се доближава до нашата съвременност, но в много по-ранна епоха.
Литературата има странната способност да ни вмъква в световете си, да се идентифицираме с героите и техните съдби, да си задаваме въпроси… Нерядко да възкликваме – „също както днес и тук!”, „това ми се е случвало и на мен”. Подобни състояния граничат с емпатията. В едно българско село живеят баба ми и дядо ми – и те не са герои от роман - които макар че са прекарали живота си като учители, едновременно с това неотлъчно са свързани със земеделието и в момента. Тежък, изморителен труд, без техника и пътища, без пазари за произведеното. Така живеят от десетилетие – съчетали по странен начин поведенческите мотиви на няколко персонажа от Памуковия роман. Всичко това ме отвежда и до мислите за тогавашна Турция. Турция от 30-70-те години! И при нас днес (не забравяме ли, че сме във второто десетилетие на ХХI век, в Европа, в България?) депутатите „мъдруват” за проблемите на земеделието и селските райони, но практически никой не променя нищо. Липсват дори идеалисти като Рефик, които на теория да мъдруват полезни истини… Затова смело твърдя, че бързите и резултатни промени в Турция са постигнати именно с такива личности като героите на Орхан Памук.
Аз съм твърде млада и не познавам живота,мисленето, политиката преди „промяната” – митологизираната промяна-преход в България в началото на 90-те години. От разговори в семейството, чрез познати и близки от по-възрастното поколение представите ми за Турция – за живота в нея, за културата, за бита и всичко останало – се изчерпваше с познатите думи: изостанала държава, фанатично население, безкултурие.
Но всички тези митове са вече развенчани.
Книгата ме убеди, че през всички периоди умните и търсещи хора не са били ограничавани да търсят всичко,за което мечтаят, в която и да било страна. Учат в Швейцария, усъвършенстват се в Германия, работят във Франция. „Отскачат” така лесно до тези държави сякаш са квартал на Истанбул. Ние едва сега разбрахме какво е преимуществото да владееш чужди езици, а турците и в семейството са разговаряли на френски, изучавали са литература свободно и пренасяли тази култура в семейството, в живота.
Примери са им били Балзаковите герои,с хващанията на Русо и много други класици, които са мерило на културата за всяка епоха.
А в подкрепа на казаното са и филмите които гледаме, че това изкуство не се създава за ден-два, а е плод на многогодишен труд и работа, средства, връзки и контакти с други култури.
Романите на Памук коренно променят представите ни за турската литература като за екзотична литература, твърде мелодраматична, наивистична, премного реалистична.
Текстов архив
