Литермедия е електронно издание на Факултета по хуманитарни науки към Шуменския университет "Епископ Константин Преславски"
• Публикации •

Текстове -> Творческо писане -> "Времето на жените": За телевизионната сериална мелодрама без предразсъдъци [ Търси ]

Текстов архив
Заглавие "Времето на жените": За телевизионната сериална мелодрама без предразсъдъци
Описание ст.н.с. д-р Гергана Дончева (Институт за балканистика към БАН)
Публикувано от Admin
Бихте ли отделили от оскъдното си време, за да прочетете книга, посветена на телевизионните сериали, при това в обем, надвишаващ повече от 400 страници? Реакцията на просветения читател е лесно предвидима: с елитаристко високомерие ще отхвърли тази възможност, без дори да удостои с поглед въпросното издание. Самата мисъл да се изследва „слугинския” жанр на непретенциозните домакини, които изнурени от сивия си делник вечерта сядат пред екрана на телевизора, потапяйки се в сияйната цветност на героите от любимите си филми, буди иронични усмивки, или поне доскоро беше така. Струва ми се, че все още сред хуманитарните специалисти разделителната линия между пълното отрицание и стремежа да се анализира със спокоен тон и максимално обективно впечатляващата по своя мащаб (предимно чуждестранна, но вече и българска) продукция, наречена „телевизионни сериали” е болезнено видима. Но същевременно се забелязва и една крехка тенденция на засилващ се интерес по отношение на този културен и социален феномен. Към нея причислявам и монографията на Евдокия Борисова „Мелодрамата в телевизионния сериал” (Пловдив: „Жанет65”, 2014). И не че преди тази творба липсват сериозни автори. Преди няколко десетилетия проф. Ингеборг Братоева-Даракчиева започна академичния си път с дисертация именно на подобна тема; проф. Вера Найденова активно участва в разгърналия се дебат за сериалите; Теодора Дончева, докторантка от Института за изследване на изкуствата, БАН подготвя докторската си теза върху българското измерение на явлението (със сигурност пропускам някои важни имена). Към изброените задължително трябва да се прибавят и многобройните публикации на колеги журналисти от различни вестници и списания, разпалените дискусии в рамките на телевизионни и радио формати. Това, което за мен е изключително интересно обаче е, че известна част от приносните и провокативните текстове са създадени от изследователи, принадлежащи към извънмедийни научни дисциплини, като например, литературоведа Евдокия Борисова и етнолога Ваня Жекова. Разширяващият се кръг на експертиза е симптоматичен сигнал, че става въпрос за любопитен феномен, който все по-настойчиво днес заявява своето присъствие в масовата култура и някак си е невъзможно да остане незабелязан, камо ли игнориран.

Безспорно „нашествието” на турските сериали от 2009 г. насетне (началото е поставено от „1001 нощ”, излъчен по бТВ) се превърна в мощен импулс за нестихващата обществена полемика, в която припламнаха и искри с националистически патос, особено във връзка с нагорещените коментари, предшествали показа на „Великолепният век” по ТВ7 (нито една от двете големи частни телевизии не се осмели да го покаже заради скандалната му репутация, формирана в медийното пространство, макар че скандалът имаше различен привкус в Турция и зад граница). Но както знаем лоша реклама няма. И неговите пет сезона събраха пред малкия екран зрителите от целия Балкански полуостров, които следяха със затаен дъх дворцовите интриги в харема на османския владетел Сюлейман, без дълбоко вкоренените стереотипни представи за османското минало да повлияят на тяхното, преобладаващо положително възприятие.

Как да си обясним триумфа на сериалните филми от южната ни съседка и нескритата симпатия на публиката, включително и на българската, към тях?

Евдокия Борисова се заема да отговори на този въпрос, избирайки да изследва генезиса на „незаконнородения жанр” (по Дидро) мелодрамата и нейната естетическа и жанрова трансформация през вековете, която достига до истински епичен размах след срещата си с киното и най-вече с „електронната Шехерезада” - телевизията. Тази фатална среща на презряната мелодрама, снизила върховите постижения на високото изкуство до простонародния език на масовия читател с визуалните възможности на наративното кино, ще породи успешния хибрид телевизионна сериална мелодрама, дефиниран от авторката като „осъществена постмодерна електронна културна утопия”, „защото светът… повече от всякога има нужда от приказки, които да му припомнят миналото, доброто старо (бавно) време и неговата собствена човешка природа” (Борисова, 2014:9) . Актът на разказването и на съпреживяването на разказваните истории е основополагащо за човешкото общуване и опит, а универсалната схема на вълшебната приказка, колкото и позната да е, се оказва благодатната матрица, с помощта на която могат да се извайват съвременните сериални приказки. Всъщност, нищо ново, поривът да уловиш и съхраниш реалността посредством слово (и картини) сякаш опровергава тезите на Жак Бодрияр. Да, наистина рухнаха големите исторически национални разкази, но дали пък не намериха друго убежище в царството на масовата култура и постмодерните митологии?

В първата теоретична част от книгата са разгледани фундаменталните характеристики на мелодрамата в нейното историческо развитие, взаимовръзката й с други културни практики и жанрови форми (например, от трагедията тя взаимства понятията си за възвишено и низко, доблест и подлост, гордост и срам). Същевременно, Евдокия Борисова разсъждава обстойно върху дискурсивната същност на мелодрамата: един от най-ключовите й белези е категоричното отграничаване между добро и зло и налагането на ценностна координатна система, с която зрителят се идентифицира. В този ред на мисли е поставен и любопитният въпрос дали неуспехът на някои от българските сериали не е свързан с липсата на ясни ценностни ориентири, последица, разбира се, от тоталното им отсъствие в самото общество. Емблематичната привлекателност на жанра се определя от безрезервната му устременост към щастието - това е идеологията на мелодрамата, което я сродява най-плътно с вълшебната приказка.

Авторката типологизира отделните образци, принадлежащи към сериалния филм като прецизно аргументира разликите между сапунената опера – названието, което етикира всички подобни произведения в съзнанието на масовия зрител и телевизионната сага от типа семеен филм. Диференциацията между двете произтича от редица обективни разлики, най-важната, от които е във връзка със самата мелодрама: „сапунката е по-скоро анти-мелодрама, ерзац на теленовелата и семейната сага, литературен- и кино- субпродукт.” (Борисова, 2014:95) Поради тази и други причини, Евдокия Борисова предпочита да концентрира своето внимание единствено върху втория модел. Прави силно впечатление, че подробният анализ на филмовите заглавия обхваща предимно съвременни турски сериали („1001 нощ”, Пепел от рози”/”Виновна ли е Фатмагюл?”, „Листопад”), въпреки че е отделено място - в един малко носталгичен ракурс - и на класически английски творби като „Сага за Форсайтови”, „Перла в короната” и „Завръщане в Брайдсхед”. Именно интерпретацията на конкретния материал позволява да се изведат онези закономерности, характерни за турските сериали, които до голяма степен обуславят тяхната популярност и емоционален отклик в сърцата на зрителите.

Силно изкушаващо е „Мелодрамата в телевизионния сериал” да бъде прочетена заедно с документалната лента „Късмет” (реж. Нина Мария Паскалиду) като два паралелни текста, в които със средствата на киното, от една страна, и на академичния подход, от друга, е изследван специално феноменът на турската сериална продукция и по-точно неговата рецепция и последвалите социални последици в страните най-вече от Близкия изток и на Балканите. Изводите, до които стигат създателите и на монографията, и на филма са изумително сходни и взаимно се допълват, и няма никакво съмнение, че успяват да уловят и обяснят спецификата на споменатото явление.

Природата на мелодрамата е женска: тя разказва за съдбата на жени, ориентирана е предимно към дамската публика и най-често е дело на жени, макар че се срещат и изключения от правилото. Неслучайна е и препратката към знаменитото есе на Юлия Кръстева „Времето на жените” в книгата на Евдокия Борисова, когато коментира конструирането на женските образи и посланията към зрителките.

С оглед качеството на продукта, често се привличат професионални писатели, например, известната романистка Елиф Шафак е сценаристка на „Двама завинаги” и като цяло амбицията на турските сериали не се свежда само до непосредственото забавление. Тъкмо обратното, изследователката откроява познавателна, дидактично-възпитателна и ценностна функция на турските сериални филми. Изненадваща е нейната позиция (предвид факта, че е литературовед) по отношение на зачестилите адаптации на литературни произведения: тя подчертава положителния ефект от появата им: първо, след излъчването на даден сериал „по мотиви на…” винаги се регистрира сериозен интерес в книжарниците и библиотеките към конкретния роман и второ, според нея, сценарният прочит е, „което спасява творбата от мумификация, на която я подлага законът, наречен литературен канон. Спасително-съживяваща мисия в този смисъл има телевизионният филм. Телевизионният препрочит е най-завидната съдба, която романът може да си пожелае.” (Борисова, 2014:146)

Едновременно с това, турската телевизионна продукция съзнателно гради нов модерен светски образ за страната, изобразявайки на малкия екран съвременни мъже и жени, образовани в западни университети и лансира модела на взаимно уважение и толерантност в мюсюлманското семейство. Мнозина автори вече отбелязаха тенденцията към промяна на стереотипите спрямо Турция и „турското” благодарение на сериалите, в резултат на преднамереното имиджово конструиране. В чисто прагматичен план се забелязват и други интересни последици: увеличеният ръст на туристи от цялото земно кълбо, но особено от арабския свят в посока към Босфора. Местните туроператори напипаха „златната жила” на т.нар. „сериален туризъм”: организират се обиколки за почитателите на култовите филми по местата, където са снимани (тази практика, разбира се, е усвоена от американския бизнес, който я въведе в употреба след огромния успех на „Сексът и градът” и „Ориндж Каунти”). И още… зачестилите разводи, инициирани от съпругите в държавите от Близкия изток поради грубо и неуважително отношение от страна на техните съпрузи. Жените от тези географски ширини започват да изискват различен тип семейни и междуличностни взаимоотношения и мечтаят да срещнат мъж, който поне в някаква степен да прилича на „турския Брат Пит” Къванч Татлъту. Еманципаторската сила на телевизионната сериална мелодрама придобива далеч по-ясни контури в успоредените анализи, направени в монографията на Евдокия Борисова, както и в документалния филм „Късмет” по повод на „Пепел от рози”, чието оригинално название е „Виновна ли е Фатмагюл?”. Чрез пресъздадената история, сериалът се докосва до проблема за сексуалното насилие, извършвано често над жените в ислямските общества, където подобни действия упорито се прикриват дори от роднините на жертвите заради разбирането, че публичната разгласа е опозоряваща за насилената жена и за членовете на нейната фамилия. След излъчването му, много жени се осмеляват да нарушат патриархалните порядки и да потърсят правата си в съда. Нещо повече, сцената, в която главната героиня Фатмагюл /актрисата Берен Саат/ влиза в съдебната зала, подкрепяна бурно от демонстрантки с плакати, всъщност, е натоварена с много силно емоционално съдържание: тези демонстрантки не са обикновени статистки, а жертви на сексуално насилие, за които участието в цитирания епизод е начин да изразят своята позиция и да се опитат да работят за промяна на нагласите в собственото си общество. Дискутирайки социалната рецепция на филма, авторката на „Мелодрамата в телевизионния сериал” съобщава за психотерапевтката д-р Хатидже Ялджън от Флорида, която създава терапията „Фатмагюл”, прожектирайки сериала на свои пациентки, претърпели същото травматично преживяване (Борисова, 2014:205-206).

Турските телевизионни саги деликатно предоставят възможността на жените да се заемат „с едно от най-мъжките занимания: разказването”, да говорят за себе си от първо лице и да пренаписват реалността от тяхна гледна точка. Евдокия Борисова акцентира върху вещото умение на сценарните екипи да „редактират” идеите на феминизма за масовата публика, като се съобразяват с нормите на поведение на Изток. „Американската мечта по турски” означава стремеж към щастие посредством ясно целеполагане и системен труд, но и с неизменното условие за мъничко късмет. По правило, източните красавици представляват фантастично съчетание между ориенталска мъдрост, одухотворена красота, овладяна чувственост и западна образованост, професионален успех и амбиция. Жените от тези сериали здраво работят, но това не им пречи да имат семейства и да бъдат невероятни съпруги и майки. Става въпрос обаче за източните жени. Присъствието на чужденката, на европейката е обрисувано преобладаващо в негативен аспект (Каролин – „Времето лети”, Хюрем (Роксолана) – „Великолепният век” и т.н.) - една от пренебрегнатите „сюжетни линии” в изследването, която би била важна с оглед на общите идеологически внушения за Запада, отправяни към средностатистическия турски зрител.

Притеглящото като с магнит очарование на разглежданата телевизионна продукция е свързано с прокламираните семейни ценности в свят, където отчуждението завладява все по-широки територии. Това заключение е видно по страниците на „Мелодрамата…”, както и в думите на една от гръцките респондентки от „Късмет”, която споделя, че разказваните истории я връщат назад към детството и в младостта й, когато отношенията в семействата са били много по-различни. Недоизказано докрай обаче и в двете творби остава вероятното обяснение за ключа към успеха на турските сериали сред публиката от региона: споделеният балкански контекст на равнището на бита, менталността и народната култура, въпреки националните граници. Всичко е познато и някак близко: от поговорките и поколенческите конфликти до лелеяната мечта за собствена къща и названията на поднасяните ястия (наскоро в България беше издадена книга с кулинарните рецепти, използвани от героините в „Листопад”).

Монографията на Евдокия Борисова впечатлява и с още нещо: тя е издирила и събрала всички песни и инструментални изпълнения към отделните филми, които в света на мелодрамата имат равностойно значение наред с драматургията. Чрез предоставените линкове към тях читателят може лесно да навлезе в лирическата атмосферата на предпочитания от него сериал, а посредством коментарите, да се убеди в задълбочените познания на авторката относно разнообразните музикални жанрове, вплетени органично във филмовото повествование.

Ако с изложените аргументи дотук, съм съумяла да смекча упорития скепсис, че е напълно възможно да се появи качествено и ерудитски написано изследване, посветено на привидно толкова банална тема, значи съществува шанс „Мелодрамата в телевизионния сериал” да открие своята непредубедена читателска аудитория. Дори си позволявам да се надявам, че и професионалисти, занимаващи се с производството на телевизионни сериали могат да посегнат към нея, защо пък не и да оценят нейните достойнствата.

Автор: Гергана Дончева, културолог, занимава се с проблематиката на балканското кино и култура.
списание "Кино" (издание на СБФД), бр. 3, 2014, с. 17-21



Оценки Гласувания: 0 - Средно:

Добави коментар Гласувай
Споделяне
Коментари

Статистистическа информация за публикациите
Общо материали: 109.
Най-преглеждана публикация: Цели на проекта LiterMedia.
Най-оценявана публикация: Размисли върху романа на Орхан Памук „Джевдет бей и неговите синове".

Потребители на линия: 1 (0 Регистрирани потребители 1 Гости и 0 Анонимни потребители)
Видими потребители:


Факултет по хуманитарни науки | Шуменски университет "Епископ Константин Преславки"

© Литермедия - всички права запазени
Статистика