Литермедия е електронно издание на Факултета по хуманитарни науки към Шуменския университет "Епископ Константин Преславски"
• Публикации •

Текстове -> Творческо писане -> Не вярвам в чудеса [ Търси ]

Текстов архив
Заглавие Не вярвам в чудеса
Описание Автор: Десислава Стоянова, 4 Журналистика
Публикувано от Admin
Катрин не вярваше в чудеса. Не само, че не вярваше, ами се опитваше да убеди всички останали, че такива измишльотини, като чудеса не съществуват. Ако някой все пак дръзнеше да й се противопостави, следваше поне двучасова тирада подплатена с убедителни доказателства, че такива неща, като „чудеса“ не съществуват. Точка, край на темата. Беше безкомпромисна в това отношение, а и във всяко друго.

Тази години Катрин навърши 81 години. След смъртта на единственият си син и внучка преди 10 години, иначе чаровната жена, се превърна в зла старица, с бяла като сняг, бухнала коса и с кожа прорязана от дебели бръчки. Мъчеха я коленете и артрита на ръцете. Трудно вдигаше чашата си чай, а за нещо по-тежко и дума не можеше да става. Всичко това бледнееше обаче пред разбитото от мъка сърце.

Живееше в Лийдс (Англия), в малка къща, която от поне 20 години не е виждала боя и с градинка, в която не беше засадено нито едно цвете. Живееше там вече 60 години, но категорично отказваше да се занимава с слугински неща, като градинарство. Според Катрин, с градинарство се занимаваха единствено жените, които безделничат и това си е. Беше толкова категорична, колкото и по темата за „чудесата“.

Този следобед нейната приятелка Бети реши да поспори с Катрин на тази тема, което не се понрави на инатливата жена.

– Катрин, а според теб, как Исус Христос е възкръснал? – започна Бети темата.

– Ти била ли си там, че да знаеш дали е възкръснал – веднага контрира Катрин и присви очи, с което искаше да покаже на събеседничката си, че няма да се остави да я вкарат в такъв капан.

– Е не съм, но го пише в Библията – отвърна Бети и се замисли, кой наистина може да свидетелства за това чудо.

– А Библията коя е писал, ти знаеш ли? Аз доколкото знам няма автор и никой не си е оставил името под тази книга. Бети, ти да не се опитваш да ме убедиш, че трябва да вярвам в тези неща? – отвърна Катрин, като вече се усещаше изнервеният и тон.

– Не се опитвам да те убедя, обаче искам да ти кажа, че чудеса има. И в историята има много доказателства затова..

– Ако обичаш Бети не ме занимавай с глупости. Пий си чая и нека да сменим темата. Ония ден видях Питърсови да изхвърлят някакви неща от гаража и.. – Катрин замлъкна по средата на изречението, защото чу да се звъни на входната врата.

Стана с крайно нежелание, защото си мислеше, че отново са тези сектанти от Свидетелите не Йехова или пък амбулантен търговец, който ще се опита да и пробута някаква глупост. Надяваше се да е търговец, защото имаше подготвена реч, с която да го накара да съжалява, че е имал наглостта да почука на вратата й. Надигна се от креслото, подпирайки се на бастуна си и с бавна крачка се запъти към антрето. Който и да беше, щеше да я чака.

Като отвори вратата, в първия момент се озадачи, защото не можеше да повярва на очите си кой стои пред нея.

– Здрасти бабо.

– Моля? Аз внучка нямам – отвърна възрастната жена.

– Така ли, значи съм се объркала, че съм дъщеря на Маркъс и Вивиан Уудс – отговори жената и си свали черните очила, под които се появиха невероятно красиви зелени очи.

– Джесика?!?

– Същата – усмихна се младо момиче и веднага се появиха тръпчинки по бузите й. Явно с годините не бяха изчезнали, а дори напротив, даваха и още по-чаровен вид.

– Не може да е истина! Аз бях… Боже мой, аз бях на погребението в Америка. Не може да е истина, ти не си истинска – каза стъписано Катрин.

– Ами както виждаш съм. Мога ли да вляза? – попита Джесика, която вече престъпваше с единия крак в къщата на баба си.

– Влез, влез – подкани я Катрин, но все още не можеше да повярва, какво става.

Катрин смяташе, че единствената й внучка Джесика е мъртва от 10 години. Синът й Маркъс, заедно със съпругата си Вивиан и Джесика, която тогава беше на 15 години, заминаха да живеят в Лос Анджелис. 2 години след като се преместиха, семейството решило да отиде на почивка на Хаваите, но по време на полета изникнала повреда и самолетът се разбил в океана. Всички 156 пътници бяха обявени за загинали. Катрин отиде в Лос Анджелис, за да погребе най-близките си. Заровиха три празни ковчега – на синът й, снаха й и на единствената й внучка. В него момент Катрин осъзна, че съдбата е най-големият враг на човек, защото никой не може да я промени. От него момент тя се промени, стана зла и заядлива старица, която чака с нетърпение да умря и да се сложи край на всичко.

Джесика влезе в къщата на баба си, но преди да отиде в хола я прегърна и целуна по бузата.

– Липсваше ми бабо.

– Джес, аз толкова страдах, защо не ми се обади – разплака се Катрин.

– Всичко ще ти разкажа, няма да повярваш просто – отвърна внучката й и се зае да се събува, за да влезе в къщата.

– Влизай не се събувай, аз ще направя чай и идвам – каза й Катрин

Джесика влезе в хола и най-любезно поздрави Бети, която не подозираше нищо. Когато приятелката на Катрин видя младата жена, възкликна така все едно вижда дух.

– Пресвета Дево!

– Здравей лельо Бети, виждам, че не си се променила много през годините – поздрави я Джесика.

– Е не, това не може да е истина. Катрин, ела тук, моля те – крещеше като истерична Бети, която беше убедена, че точно в този момент виждаха дух или има пристъп и полудява.

Катрин се дотътри до хола, за да види, какво става, макар и да знаеше за какво крещи най-добрата й приятелка. Когато влезе, видя Бети изправена и в близост до прозореца, все едно се готви да скочи и да избяга с викове.

– Спокойно де, спокойно. И аз още съм в недоумение, но е истина Бети, истина е – повтори Катрин, но и тя самата недоумяваше от случващото се – Джесика, седни моля те, а ти Бети ела тук, недей стоя до прозореца, не е дух… надявам се.

– Ще дойда, но искам да я пипна тази госпожица, трябва да съм сигурна, че е от плът и кръв – продължаваше да крещи Бети, а в погледът й се четеше истински ужас.

– Заповядай – отговори й Джес, като нави ръкава на блузата си, за да може възрастната жена да я пипне или ощипе, ако се налага – само не ме боцкай с игла, че мразя.

– Също като баща ти – спомни си Катрин. Маркъс изпитваше ужас от игли, още от пеленаче. Още си припомняше, как като малък го гонеше из цялата къща, за да го заведе на задължителната ваксинация, а той бягаше, все едно ще го водят на гилотината.

Катрин се върна в кухнята, за да приготви чая. Когато влезе, видя на едната лавица любимата й снимка на Маркъс. Беше правена преди повече от 27 години, на Тауър Бридж в Лондон. Тъкмо беше завършил консерватория – джаз пеене. Беше си взел тромпета и по свой си начин отпразнува завършването, както и новината, че приятелката му (все още с Вивиан не бяха женени) е бременна. Снимката се фокусираше изцяло върху него, а на заден фон се виждаха някакви хора, които се движеха. Било е студено, личеше си по дрехите, с които Маркъс беше облечен. Русата му коса беше старателно вчесана, а погледът му вперен в тромпета. Катрин усети, как горещите сълзи се стичат по вече съсухрената й кожа. Не се опита да ги избърше. Сега плачеше от радост.

Взе подноса с чая и се запъти към хола. Видя, че Бети е седнала на дивана и въпреки, че продължава да гледа Джесика с подозрение, се бе поуспокоила.

– Ощипа ли те? – попита Катрин своята внучка.

– Два пъти – отговори Джесика и се засмя.

– Сипвам чай, след което искам да знам, какво се случи и… Джес толкова се радвам, че си жива, но искам да знам всичко – заяви Катрин, бързайки да сипе чай, за да може да се настани удобно в креслото си и да чуе цялата история на своята внучка.

– Добре – започна Джесика, като бавно надигна чашата и отпи глътка превъзходен черен английски чай – Сигурно ти идва в повече емоцията, но така или иначе трябваше да научиш по някакъв начин.

– Да, при това трябваше да знам, че си жива през всичките тези години – озъби се Катрин, но веднага смекчи тона, защото в крайна сметка по-важното беше, че внучка й е жива – слушам те сега.

– Аз бях на самолета с майка и татко. Пътувахме към Хавай, но ти това го знаеш. По-важното е, че когато самолетът се разби, аз по някакво чудо останах жива – започна историята си Джесика.

При споменаване на думата „чудо“ Катрин вдиша шумно през носа, но не каза нищо, докато нейната приятелка Бети светна и погледът и се изпълни с интерес.

– Паднала съм някъде в океана и по някакъв начин съм се качила, на една от отломките от разбития самолет. Спомням си, че се събудих на една яхта, до мен стояха мъж и жена. Впоследствие се оказаха австралийско семейство, което ме е открило на десетки мили от мястото на катастрофата. Не помнех името си, коя съм и въобще къде съм. Бенджамин и Янита – така се казват хора, които ме откриха, ме заведоха на Хаваите. Казаха къде са ме намерили, но никой не се сети, че може да съм от разбилият се самолет. Смятаха, че съм паднала от някоя рибарска лодка и съм си загубила паметта. За последното бяха прави. Бен и Яни, бяха с мен около месец, след което трябваше да се върнат до Австралия, но не ме забравиха и след няколко седмици намериха начин да ме изтеглят в Сидни при тях. Те нямат деца и явно са видели в мен шанса да ме отгледат, като тяхна дъщеря. Не се опитаха да ми върнат паметта, явно са се надявали никога да не си я възвърна. Миналата година обаче.. случи се нещо, на което не знаех как да реагирам. Вървях към работа и чух един уличен музикант, тромпетист, да свири позната мелодия. Спрях се и се заслушах. В него момент, хиляди спомени нахлуха в главата ми. Спомних си татко, как свири на тромпет и ние с майка танцуваме. Спомних си всичко. Прибрах се у дома и 2 дни плаках..за изгубеното време, родители и целият ми свят. След това отидох да видя Бен и Янита. Признаха си, че през цялото време са знаели, че съм оцеляла в самолетната катастрофа, но са искали да ме задържат. Проучили са, че родителите ми са загинали и тогава са взели крайното решение да ме приберат при тях. Не им се сърдя, не мога – те са ми родители, макар и не истински. Трябваше ми много време да осмисля случилото се с мен. След като приех истината, реших да те намеря и се надявах с цялото си сърце да си жива. Толкова съм щастлива, че те има бабо – плачеше Джесика и цялото и тяло се тресеше от плач.

Катрин слушаше и не знаеше, какво да каже. Има ли какво да каже човек в такъв момент? С трудност стана от фотьойла си и отиде при Джесика. Погали я по копринено русата коса и заплака.

– Важното е, че си жива, нищо друго не е важно – опитваше се да се успокои, но продължаваше да плаче

Бети също се беше разстроила. Хем беше щастлива, хем сърцето й се свиваше, като се сети какво преживя през годините най-добрата и приятелка.
Оценки Гласувания: 0 - Средно:

Добави коментар Гласувай
Споделяне
Коментари

Статистистическа информация за публикациите
Общо материали: 88.
Най-преглеждана публикация: Цели на проекта LiterMedia.
Най-оценявана публикация: Размисли върху романа на Орхан Памук „Джевдет бей и неговите синове".

Потребители на линия: 1 (0 Регистрирани потребители 1 Гости и 0 Анонимни потребители)
Видими потребители:


Факултет по хуманитарни науки | Шуменски университет "Епископ Константин Преславки"

© Литермедия - всички права запазени
Статистика