Литермедия е електронно издание на Факултета по хуманитарни науки към Шуменския университет "Епископ Константин Преславски"
• Публикации •

Текстове -> Творческо писане -> Просто Джак [ Търси ]

Текстов архив
Заглавие Просто Джак
Описание Автор: Десислава Стоянова, 4 Журналистика
Публикувано от Admin
Роден съм в Ричмънд, Вирджиния през далечната за мнозина 1954-а година. Било е горещо юлско лято, 21-ви юли ако трябва да съм по-точен. Аз съм третото от общо 7 деца, на Юджийн и Алис Смит. Обикновено негърско семейство, прощавайте – афроамериканско. Аз обаче се приемам за чист негър и не ме е срам, да се наричам така. В крайна сметка съм стопроцентов американец и предпочитам да ме наричат негър, отколкото да ме свързват с Африка –даже не знам къде се намира този континент. Дали са ми името Джак, нищо, че всеки втори чернокож в Ричмънд е Джак или Джейк. Така де, да не се различавам много от тълпата. Да се родиш трето дете никак не е лошо, стига след теб да няма други. Забелязал съм, че родителите винаги обръщат най-голямо внимание на първото и последното дете. В моя случай това са братята ми Самюел и Питър, които имат 15 години разлика. Като се замисля, явно в Ричмънд по тях времена е нямало кой знае какво друго за вършене, освен правенето на деца. От друга страна обаче голямото семейство си има и положителните страни, винаги има с кого да си играеш, заядеш и скараш. Освен това другите деца в квартала се замислят сериозно дали да ти налетят на бой, знаейки, че след това цяла тумба разгневени малчугани ще ги погнат. Но тогава имаше детство, не е като сега, да стоят заключени между 4 стени с телефони в ръцете и изцъклени от недоспиване очи. Имаше социални контакти, имаше разговори, абе имаше радост и тъга. Беше хубаво.. поне до едно време.

През 1969-а брат ми Самюел получи повиквателна за Виетнам. Тъкмо беше навършил 21 години. Той беше гордостта на семейството, висок, строен, изключително забавен и умен тип. Родителите ми искаха да го пратят да учи в колеж на север, затова събираха пари и работеха като луди. Математиката му се отдаваше и със сигурност имаше бъдеще пред себе си. Когато получи повиквателната, майка ми припадна, а баща ми за първи път, откакто съм на белия свят, заплака. Като че ли усещаха нещо. Аз и останалите деца, не осъзнавахме какво толкова е станало, дори 5-ят в семейството, брат ми Адам, който тогава беше 12, изрази готовност да тръгне със Самюел – грабна прашката и дървения си меч, облече дрехите си за църква и се изтипоса пред всички, анонсирайки намерението си.

– Заминавам със Самюел – отсече Адам.

– Веднага събличай тези дрехи и марш в стаята. Щял да заминава, зад Виетнам ще отидеш момче. Събличай се, да не идвам и да те шамаросам – отсече майка ми, като очите й отново се напълниха със сълзи.

– Ама аз искам..не е честно само той да се бие с лошите, искам и аз – каза неуверено Адам, вървейки оклюман към детската стая, за да се преоблече в нормалните си дрехи.

Аз вече бях на 15 и осъзнавах, какво може да означава тази повиквателна, макар и не съвсем ясно. Виждаше ми се толкова героично да отидеш и да се биеш за страната си. Но сърцето ми беше свито, защото Самюел, беше най-добрият човек на света, след мама и татко и самата мисъл, че може да не го видя повече, направо ме сковаваше.

Вечерта преди Самюел да тръгне с влака за военната база, която се намираше на около 200 мили от Ричмънд, ме извика на верандата. Беше точно два дни преди рожденият ми ден и отново беше зверска жега. Макар и да беше вечер, на вън бе толкова задушно, все едно целият въздух бе изчезнал, а не негово място се бе появила каша, която трябваше да дишаме. Излязох на верандата и видях брат ми – беше облечен с военна униформа, стоеше му чудесно и изглеждаше толкова мъжествен. Той гледаше как кучето ни Буби се е опънало на двора и не смее да мръдне, за да не му стане още по-горещо. Заговорих първи, имах да му казвам толкова неща.

– Сам, нали ще се пазиш? – казах аз и усетих как очите ми се навлажняват.

– Разбира се Джак, ще се пазя, иначе кой ще ви бие, ако мен ме няма – отвърна брат ми, стараейки се да запази шеговития си тон – Виж Джак, аз за друго искам да говоря с теб.

– За какво, да не съм направил нещо лошо? Ако е за скъсаната кукла на Кейша, да знаеш, че нямам нищо общо.. той Адам..- в следващата секунда млъкнах, защото осъзнах, че едва ли грозната кукла на Кейша е целта на разговора – слушам те Сам.

– Докато мен ме няма, ти ще си най-големият брат в семейството, знаеш това. Докато ме няма, ти трябва да се грижиш за братята и сестрите ни.

– Ще се грижа за тях – обещах аз, като веднага си представих как раздавам справедливост на по-малките ми братя и сестри. Голямата ми сестра Лорийн (2-ри номер в нашето котило) се беше омъжила по-рано тази година и се премести да живее в Алабама с мъжа си Робърт. Но все пак ми оставаха още 3-ма за командване.

Сам видя замечтаният ми поглед и продължи да говори, с което искаше да ми покаже, че не ме е извикал на проста раздумка.

– Искам да ти дам и нещо, което е много ценно за мен. Ама да знаеш, че като се върна от Виетнам, ще си го искам – категоричен бе Самюел.

– Добре.. какво искаш да ми дадеш – изпитвайки тайна надежда, че ще ми даде ризата си, която татко му купи от Ню Йорк миналата година, същата тази риза, с която трябваше да се яви на интервю за колежа.

– Отсега ти казвам, че не е ризата – засмя се Сам, все едно ми бе прочел мислите, чак ми стана неудобно – искам да ти дам, нещо което е много по-ценно за мен.

Сам стана и отиде до един шкаф, в който всеки един от нас имаше чекмедже, в което криехме нашите най-големи ценности. Имахме си и ключ за това чекмедже, така че никой да не може да надниква в тайните на другия. В моето имаше само една снимка на цялото семейство и 2-3 бонбона откраднати от брат ми Питър. Сам бръкна в пазвата си и извади верижката, на която висеше ключа за неговото тайно чекмедже. Явно вътре е имаше много важни за него неща, щом държеше ключа си на верижка. Веднага ме зачопли любопитството, но реших да си трая, защото така или иначе щеше да ми даде безценното съдържание на своето чекмедже. Сам отвори скривалището си и оттам извади една прашлясала желязна кутия, която забележете, беше заключена с катинар. Съвсем ми стана любопитно, какво толкова беше скрил там. Да каже човек, че сме богати и си крие там диамантите, а то ние бяхме съвсем нормално семейство, та дори на моменти бедно. Затова ме зачопли още повече. За да удължи агонията ми Сам почна да почиства кутията от натрупания върху нея прах, все едно на някой му пукаше дали е чиста или не. За него обаче явно означаваше много. Грижливо я постави на масичката за кафе на верандата, извади пак верижката, на която видях, че висят 2 ключа и ме погледна.

– Джак, вътре има нещо, което за теб може да не е ценно, но за мен е много важно – каза с напълно сериозен тон Самюел.

– Окей, ама айде отвори кутията, че ще се пръсна от любопитство – отвърнах аз, като което си беше и чистата истина.

Сам вкара ключа в катинара и той леко изкърца. Мисля си, че тази кутия не е била отваряна от години, съдейки по скрибуцането. Катинарът се отвори и брат ми надигна капака, който също скърцаше ужасно, а ръждата отдавна си беше казала думата. Отвътре изкара, за мое огромно разочарование, една червена парцалена кукла, хармоника и червен шал. Като видях как брат ми ги вади, с такава нежност, ми стана ясно, че за него това са най-ценните неща на света.

– Джак, това са неща, които за мен имат огромна сантиментална стойност.

– Сигурно…

– Виждам, че не си развълнуван, но това е положението. Харесва ти не харесва, на теб се пада честа да ги пазиш, докато се върна. Сега.. тази червена оръфана от живота кукла е г-н Хосе. Това е първата играчка, която майка и татко са ми подарили. Сигурно е на 20 години. За мен е..наистина важно да я пазиш Джак, просто е част от мен – каза Сам, а тонът му бе станал мек и тъжен – мога да разчитам на теб, нали Джак?

– Е много ясно, аз ще я пазя с цената на живота си – отвърнах аз, но наистина в него момент бях леко разочарован.

– Тази хармоника е принадлежала на дядо Айзък – бащата на татко, който пък я е наследил от своя баща, той от своя баща и така нататък. Джак, тази хармоника е била единствената собственост на нашите предци, които са били роби. Те са нямали нищо друго освен музиката си, това е наследството, което са ни оставили и е наш дълг да го пазим и предадем на бъдещите поколения. Татко ми я беше дал, когато станах на 18. От него разбрах, че се дава на първородния син в семейството. Сега я давам на теб, а ако се върна…

– Защо АКО, ти ще се върнеш – изписках аз – не ти я искам хармониката, дръж си я, вземи я с теб във Виетнам, не я искам.

– Чуй ме Джак, всичко може да се случи и ти го знаеш. Аз съм длъжен да ти я дам, а КОГАТО се прибера ще ми я върнеш, съгласен ли си? - отвърна брат ми, натъртвайки на „когато“.

– Ако е така, съм съгласен – казах аз и се успокоих.

– Окей. Искаш ли да продължа да ти разказвам за хармониката – попита ме брат ми, като разбра, че явно моментът няма да се получи толкова сантиментално, колкото му се искало, затова продължи с делови тон – та, тази хармоника някакъв наш прадядо я откраднал от своите господари, за да свири на останалите роби, които са работили на памучните плантации. Един ден обаче господарят го е видял и веднага наредил да го бият с камшик. Много бой е изял, но дядото отказал да върне хармониката. Бил е истински герой, за да направи това. На теб сигурно ти се вижда нищо работа, но тогава животът е бил много жесток Джак, много. Аз приемам тази хармоника, не като предмет, а като символ на волята ни за духовно оцеляване, тя е безценна за нашето семейство – категоричен бе Сам и това си личеше по твърдия тон, с който говореше.

– Да, добре, ама ако се замислиш, този дядо, си е бил крадец – казах аз, анализирайки целият разказ.

– Крадец, дрънци. Бил е .. абе слушай и недей да говориш, докато ти предавам нещата – отряза ме Сам – тая червена кърпа виждаш ли я?

– Да – има си хас да не я виждам, беше я напъхал под носа – мирише на мухъл.

– Та.. ако мирише, ще я изпереш. Та тази кърпа е на майка. Единственият й спомен, от нейното семейство. Когато е била на 7 години са убили родителите и братята й.

– Чувал съм нещо такова, ама не знам защо, кой…

– Ку-клукс клан. Били са ядосани на дядо ни Върджил, бащата на майка, че си е купил земя, в близост до белите хора. Една вечер, докато всички спели, къщата им била заобиколена от клана. Дядо Върджил излязъл да види, какво искат. Те го хванали и.. обесили са го на стария чинар в двора на къщата. Обаче не им било достатъчно, докато една група мъже го влачили към чинара, други влезли в къщата и започнали да разрушават всичко. Баба ни, Мел, се опитала да ги спре и тогава я застреляли. Настанало истинско клане. Само майка, успяла да се измъкне през прозореца на нейната стая, както е била по нощница. Успяла да вземе само един червен шал, с който се наметнала. Скрила се в мочурището зад тяхната къща. Чувала как се стреля, а после видяла и как старата ми къща гори. Никой не е оцелял, само тя. Две седмици се е лутала из района, ужасена и с този шал на раменете. Намерили я някакви добри хора и като разбрали, какво се е случило я пратили в интернат, а оттам леля й Бети дошла от Чикаго, за да я прибере. Земята и къщата, били изгорени, а след това някакви хора са се настанили там. Майка е изгубила всичко тогава, роднините си, 3-та си братя, земята си, всичко.

– Ужас – казах аз и разбрах, защо майка не говори никога за дядо и баба. Стана ми много мъчно.

– Тези три вещи, символизират нашето семейство Джак и трябва да ги пазиш. Обещаваш ли ми?

– Заклевам се Сам, ще ги пазя с цената на живота си.

– Добре. Аз сега трябва да се приготвям да заминавам, след малко ще ме отведат до гарата.

Три часа по-късно Самюел Смит, заминава за военната база, откъде трябваше да отлети за Виетнам. Всички се опитвахме да изглеждаме весели при заминаването му, но истината беше, че бяхме ужасени. Сам го знаеше, но се опита да бъде усмихнат. Целуна ни всичките, остави писмо за Лорейн. На изпроводяк, гушна майка и я целуна по челото, а с татко се здрависаха, като истински мъже.

Повече не видяхме Сам жив.
***

Шест месеца по-късно получихме телеграма, че са изгубили връзка с взвода да Сам, нейде из Виетнамските джунгли и само седмица след това получихме нова телеграма, която с прискърбие ни съобщаваше, че тялото на Сам и неговите братя по оръжие е било открито. Попаднали на засада, но умрели в името на американския народ. Бла-бла.

След това всичко в къщи се промени. Татко стана сприхав, а майка почти спря да се усмихва. Когато навърших 18, се преместих да живея в Чикаго. Ричмънд ми липсваше, но имаше толкова спомени там, които исках да избледнеят. В Чикаго се хванах да работя, първоначално като разносвач на вестници, а след това в една фабрика за доматени консерви. Изкарах така цели 20 години. Не се задомих. Моите братя и сестри бяха дали лептата си, всеки беше женен и имаше деца. С мен или без мен, родът щеше да бъде продължен. След 20 години във фабриката за консерви, реших, че животът е прекалено кратък, за да се прекара на поточната линия и напуснах. Реших, че единственото, което мога да направя е да се радвам на свободата си. Изтеглих всичките си спестени пари, освободих квартирата си, като единственият ми багаж беше един малък червен куфар. Знаете, какво има в куфара нали..заветът на Сам и не само. Моята стара семейна снимка също имаше място вътре. Според това, което брат ми беше казал, трябваше да завещая всички тези „Ценности“ на моя първороден син или дъщеря. Е аз, нямах деца и явно се очертаваше никога да нямам. Реших обаче да не ги дам на братята и сестрите си. И знаете ли защо – това не бяха ценности, това беше проклятие. Всеки който ги притежаваше, страдаше. И моите родители и Сам, и нашите дядовци и баби. За какво трябваше да наказвам роднините си с това проклятие?!? Решил съм да го отнеса със себе си в гроба, нека другите в семейството са щастливи. Аз ще съм щастлив, ако те си живеят добре, това е била моята роля в това семейство. Номер 3 – щастливият номер.

Днес е 21-и юли 2015-а. Ставах на 59 години. Колко бързо минава времето. Сам сигурно ме гледа от небето и ми се радва. Седнах на една пейка, а в краката си държа малкият червен куфар. В скута си положих куклата на Сам – позакърпих я през годините и от нея нямаше и следа от първоначалният и вид. Но все пак беше куклата на Сам. Зад мен един уличен музикант свиреше на цигулка.. мисля, че свиреше нещо на Моцарт. Пък може и друго да е, но нали знаех само Моцарт, та реших, че е той. Обърнах се и му казах.

– Господине, днес имам рожден ден, можете ли нещо весело да ми изсвирите?

– Разбира се, човече. На колко години ставаш? – попита ме музикантът.

– На 59, ама съм запазен – отвърнах аз с усмивка.

– Е щом ставаш на 59 ще ти изсвиря нещо на Моцарт.

– Чудесно, благодаря ти човече – и се засмях.

Прегърнах играчката и се заслушах в нежните звуци идващи от цигулката. Радвах се на живота, но вече исках да минава по-бързо и да се видя със Сам.
Оценки Гласувания: 0 - Средно:

Добави коментар Гласувай
Споделяне
Коментари

Статистистическа информация за публикациите
Общо материали: 86.
Най-преглеждана публикация: Цели на проекта LiterMedia.
Най-оценявана публикация: Размисли върху романа на Орхан Памук „Джевдет бей и неговите синове".

Потребители на линия: 1 (0 Регистрирани потребители 1 Гости и 0 Анонимни потребители)
Видими потребители:


Факултет по хуманитарни науки | Шуменски университет "Епископ Константин Преславки"

© Литермедия - всички права запазени
Статистика