Литермедия е електронно издание на Факултета по хуманитарни науки към Шуменския университет "Епископ Константин Преславски"
• Публикации •

Текстове -> Творческо писане -> Всичко с времето си [ Търси ]

Текстов архив
Заглавие Всичко с времето си
Описание Автор: Виктор Живков Василев, 4 ВО
Публикувано от Admin
Всяка снежинка пада там, където трябва.

Така ми каза веднъж баба ми, тя беше мъдър, смирен и добър човек. Тогава бях не много голям и не разбрах какво точно означава това. Но го запомних.

Но сега, след 20 години, разбрах какво означават думите на баба ми.

От фирмата, където работих ми предложиха работа в друг по-голям град, с повече възможности. По – висок пост, с повече привилегии. Не мислех много, приех, исках промяна, нови хора, нови познанства.

И ето че, вече от 6 месеца съм на новото място, в нова квартира, уютна и топла, на централно място. Забързано ежедневие, отговорности, адаптация – всичко това го приех и свикнах.

Но винаги когато остана сам се отдавам на моята най-голяма страст – музиката… Класическата музика, музиката като вибрация, като усещане…

Сбъднах мечтата на родителите си – станах успешен млад човек, учих това което искаха те, работя в една успешна фирма за компютърни технологии, печеля добре, дори много добре.

Но винаги съм искал да се занимавам с музика, да свиря на тромпет, музиката ме вдъхновява, в нея има вълшебство…

Като компенсация родителите ми позволиха и се съгласиха с мен още когато бях тийнейджър, позволиха ми да вземам музикални уроци, а аз в замяна им обещах да се развивам в съвсем друга посока професионално, а музиката да си остане за мен само за удоволствие…

Не знаех дали обаче ще удържа на обещанието си. Човек не трябва никога да казва „никога”…

И ето ме в новият град, работохолик, успяващ, а семейството ми прелива от щастие и гордост. Обичам ги и ги уважавам, милите, толкова много са направили за мен и винаги са ми мислили доброто, но не винаги тяхното „добро” е моето „добро”.

От известно време ми хрумна една идея – така спонтанно, напук на цялата ми техническа същност.

Излизам вечер или в почивните дни навън, близо до нас има един площад, вадя тромпета и започвам да свиря, така, просто ей така за мое удоволствие и за удоволствие на преминаващите забързани хора. Някои се спират за малко, други за по-дълго, остават и слушат и се наслаждават. Навън е студено, но за ценителите на музиката това не е от значение.
А аз съм толкова щастлив, доволен, и колкото и успехи да имам в службата, това удоволствие не го заменям с нищо!

Работата е там, че откакто съм далеч от дома, откакто съм тук, го правя, излизам на улицата и свиря.

Преди не можех да си го позволя, даже не ми е хрумвало, защото семейството ми щеше рано или късно да разбере. А аз не желаех да ги наранявам.

Хората, които се спират да ме слушат са от най-различни възрасти и това ме радва, радват ме и техните аплодисменти и усмивки.

И така се прибирам наистина отпочинал и пълноценен.

Забелязах, че от известно време се спира все един и същ господин, на около 55 години, добре сложен, висок, винаги добре облечен, с шапка. Стои тихо настрана, наблюдава ме, слуша внимателно усмихва се и накрая си тръгва. Но погледа му е някак втренчен, наблюдава ме внимателно, всяко мое движение и изражение.

Не казва нищо, тръгва си, но идва все по-често и често.

И ето че е поредната моя музикална вечер, там на улицата…

Тази вечер е по-студено, но въпреки това реших да свиря, имах тежък и уморителен ден, трябва да се отпусна.

Облякох се, взех тромпета и излязох, бях в приповдигнато настроение, незнайно защо.

Застанах на моето място и започнах да свиря любимата ми мелодия. Свирех и не усещах нито студеният вятър, нито студа, целият бях музика.
Хората се спираха, слушаха, тръгваха, студа не ги оставяше да стоят много, но това беше без значение за мен.

Ето че и въпросният редовен господин пак дойде, спря се и се заслуша. Стоя и слуша, аз му кимнах леко и продължих да свиря.

Не мислех да се застоявам много тази вечер, студено е повече от обичайното, мислех си „ Още малко и приключвам.”

След края, прибрах тромпета и тъкмо се приготвих да тръгвам при мен се спря въпросният господин.

– Добър вечер. – каза той.

– Добър вечер. – казах аз изненадан, не очаквах.

– Сигурно сте забелязали, идвам отдавна и всеки път се спирам и ви слушам внимателно.

– Да, признавам си забелязах ви и ви благодаря. – отговорих аз.

– Извинете, не се представих. Майкъл Колинс.

– Приятно ми е да се запознаем – Дик Робин. – казах аз развълнуван.

– Ще карам направо – имам предложение към вас. – каза Майкъл – Аз съм диригент на филхармонията в този град. Останах впечатлен от таланта ви и от това как свирите с такова чувство и желание. Въпреки студа, въпреки задълженията ви, защото явно не се занимавате с това постоянно, а свирите за удоволствие и от далеч си личи, че го правите с любов към музиката. Позволявам си да правя такива заключения, защото усещам тези неща и професионализма в един музикант. Все пак се занимавам с това от дълги години. Та да карам по същество. Бих желал да дойдете утре във филхармонията, да направим няколко пробни прослушвания. Имам свободно място за тромпетист и ако се съгласите и желаете да се занимавате само с музика за в бъдеще време, аз ви предлагам точно това. За детайлите ще говорим утре, разбира се след прослушванията, но аз ви слушах през месеците достатъчно, така че решението остава изцяло във вашите ръце след утрешният ни разговор.

Слушах, и пак слушах и не можех да повярвам… Мълчах… Накрая се опомних, явно съм мълчал доста и казах:

– Благодаря ви за предложението ви. Изненадахте ме, извинете ме, да, прав сте, музиката ми е страст и любов. Може ли да ви се обадя утре, да ви отговоря дали приемам срещата.

– Разбира се. Нормално е, размислете, ето визитката ми. Ще се радвам да се обадите за среща. Довиждане.

– Довиждане. – казах аз, взех визитката, прибрах я и останах загледан в отминаващия Майкъл Колинс.

Прибрах се у дома, затворих вратата, седнах на дивана и мълчах.

Ами сега… Какво да правя? Винаги съм искал точно това, да свиря, да се занимавам с музика. Ами нашите? Какво да им кажа?

Сипах си едно малко уиски, имах нужда, отпих и пак седнах.

Може би подсъзнателно съм искал това през всичките тези години, може би пък не, може да е някаква шега, съдбата да ми поставя на изпитания волята, духа, и на не знам още какво... Или пък може би не, да е някаква шега, на колегите например… Глупости.

Опомни се Дон, каква шега?

Ей такива мисли се стрелкаха напосоки в главата ми.

Докато бавно не се избистри всичко и накрая реших за себе си – да, ще се обадя и ще отида на срещата и на прослушването, да, ще се занимавам с това, защото винаги това съм искал и винаги това съм можел.

Дааа, баба ми беше много права преди 20 години като ми каза: “Всяко нещо започва тогава, когато трябва да започне. Всяка снежинка пада там, където трябва”.
Оценки Гласувания: 2 - Средно: 4.5

Добави коментар Гласувай
Споделяне
Коментари

Статистистическа информация за публикациите
Общо материали: 87.
Най-преглеждана публикация: Цели на проекта LiterMedia.
Най-оценявана публикация: Размисли върху романа на Орхан Памук „Джевдет бей и неговите синове".

Потребители на линия: 5 (0 Регистрирани потребители 5 Гости и 0 Анонимни потребители)
Видими потребители:


Факултет по хуманитарни науки | Шуменски университет "Епископ Константин Преславки"

© Литермедия - всички права запазени
Статистика