Литермедия е електронно издание на Факултета по хуманитарни науки към Шуменския университет "Епископ Константин Преславски"
• Публикации •

Текстове -> Творческо писане -> Двете седмици [ Търси ]

Текстов архив
Заглавие Двете седмици
Описание Автор: Екатерина Иванова Дачкова, 4 Журналистика
Публикувано от Admin
Разказ, вдъхновен от романа на Бети Махмуди и Уилям Хофър ‘‘Не без дъщеря ми‘‘

Анастейша Колинс беше обикновена тридесет годишна американка от Сиатъл, лудо влюбена в иранеца Мохамед Фархади. Анастейша ръководеше отдел ‘‘Връзки с обществеността‘‘ в една от най-проспериращите рекламни агенции в Сиатъл, ‘‘Ню вижън‘‘. Именно там се запозна с Мохамед, който беше най-надеждният спонсор на агенцията. Постепенно обикновените бизнес срещи се превърнаха в лични, едва след два месеца от запознанството си, живееха заедно, а след още два месеца, Анастейша Колинс, вече беше официално – Анастейша Фархади.

Мохамед живееше от дълги години в Сиатъл и беше един невероятно възпитан, добър, забавен и щедър съпруг, но не му се нравеше идеята Анастейша да продължава да работи.

– Но, не разбирам, какво ти липсва, защо ти е тази работа или която и да е работа?!

– Мохамед, обсъждали сме го много пъти и всеки път ти обяснявам, че за мен работата е важна – всичко съм постигнала сама, за да стигна до тук ми е коствало много труд и усилия и не смятам, че щом съм се омъжила трябва да захвърля труда си, ей, така!

– Аз – отвърна Мохамед – просто мисля, че ти не влагаш достатъчно усилия в този брак! Не уважаваш нито мен, нито нас, само работата си в проклетата агенция! За времето, в което сме женени да си виждала някога семейството ми? НЕ! Аз познавам ли твоето, уважавам ли го? Да!

Анастейша свали очилата си, които, като че ли, се бяха изпотили от неудобство от изречените думи. Замисляйки се, тя, осъзна, че наистина никога не се беше срещала със семейството му, не се беше сетила дори за съществуването на неговите роднини. За нея това беше един много далечен и непознат свят, различен от ежедневието ѝ, беше забравила, че Мохамед принадлежи на други нрави и обичаи.

– Слушай, Мохамед, прав си. Покани семейството си при нас, нека ни гостуват и да останат колкото пожелаят! Трябва да ги опозная, те са част от теб.

– Анастейша, благодаря ти за разбирането, но не мисля, че те ще могат да дойдат при нас. Възрастни са, не говорят английски, никога не са излизали от родното си място, нито са се качвали на самолет през живота си, освен това, са болни и двамата. Смятам, че ние трябва да ги посетим, ще поостанем седмица – две и ще се приберем. Тъкмо ще си вземеш заслужена почивка, ще видиш колко ще ти хареса там – слънцето грее неуморно и жарко през деня, толкова е спокойно, че чуваш как пея птиците, а нощем, нощем е като в приказка. Луната е огромна и озарява всичко, щурците свирят толкова силно, че имаш чувството, че някой ги дирижира. Шираз е най-прекрасният град на света! Наричат го градът на поетите, виното и розите. Има красиви градини с рози и портокалови дръвчета. Градът е спокоен и приятен, за разлика от Сиатъл! Уверявам те, това е най-красивото кътче на земята!

Анастейша искаше толкова силно да му откаже, нещо я притесняваше при самата мисъл да се откъсне от живота си и да замине на толкова непознато място, но поставяйки се на негово място, осъзна, че може би, постъпва твърде егоистично, какво пък толкова, за седмица-две нищо няма да ѝ стане. Защо да не му угоди?

– Добре, Мохамед, да заминем още следващата седмица, тогава.

– Наистина ли?! Сериозно ли оставяш работата си заради мен?!

– Да, сериозно!

Мохамед веднага запази еднопосочни самолетни билети за Шираз, усмихна се широко и целуна Анастейша.

Неусетно премина цяла седмица и дойде време за пътуването към Иран. Анастейша трескаво подготвяше багажа си. Освен дрехи и принадлежности за себе си, тя беше разпитала най-подробно Мохамед за всеки един член от семейството му и най-грижливо беше подготвила подаръци за всички: за майката на Мохамед беше поръчала ръчно изработен гоблен, който изобразяваше пейзаж на Шираз – красиви портокалови градини, избродирани с истинско злато, огромно златно слънце и малки, покрити със сребро облачета, а за бащата на Мохамед, тя купи красиво наргиле. След обстойна проверка в интернет за културата на Иран, Анастейша реши, че би било уместно да купи три красиви „хиджаби” (шалове, с които жените в Иран покриват главите си) за трите сестри на Мохамед.

След като багажа беше опакован, двамата се запътиха към летището. Пристигайки на летището, Анастейша усети как ушите и пищят и стомахът ѝ я свива.

– Извинявай, Мохамед, но имам нужда от минута.

Анастейша изтича до тоалетната, заключи вратата и задъхана спря пред огледалото.

„Къде си мислиш, че отиваш, къде си тръгнала, луда ли си?” – тази мисъл не ѝ даваше покой от мига, в който стъпи в летището.

Тя свали очилата си, поосвежи грима си, сложи си слушалките и пусна музика от айфона си. Звучеше песента на Рейнбоу – ‘‘Не мога да те пусна‘‘.

„Що за ирония?” – помисли си Анастейша. ‘‘Само изкарай някак тези две седмици‘‘–отговори си Анастейша на глас и излезе от тоалетната.

Вече се бяха настанили в самолета, когато Мохамед и подаде един голям червен шал.

– Трябва да го носиш, когато слезем от самолета и през целия ни престой в Шираз, както знаеш, такива са обичаите на религията, не може да се разхождаш без хиджаб. А, и да не забравиш да закопчаеш най-горното копче на блузата си. Също така, когато излизаш, ще трябва да носиш дълги тъмни дрехи, тъмни чорапи и както казах вече, хиджаб.

‘‘Хиджаб, хиджаб…‘‘, Мохамед не спираше да повтаря тази дума. Анастейша знаеше, какво на практика означава тя, но, все пак, я притесняваше важността, която Мохамед ѝ придаваше непрестанно . Тя извади айфона си и провери в интернет какъв е точният превод на думата ‘‘хиджаб‘‘. На арабски, ‘‘хиджаб‘‘, буквално означаваше - граница, ограничение, преграда . Това ли ѝ поставяше Мохамед? Ограничения и прегради?!

Мохамед редеше едно след друго наставленията си и Анастейша усещаше някакво неприятно чувство, сякаш, колкото повече се отдалечаваха от Сиатъл, толкова повече се променяше Мохамед.

‘‘Я се съвземи, Анастейша, какво пък толкова? Мохамед си е същият американец, просто сега така се налага‘‘ – мислеше си тя.

–Знаеш ли, сега, като се замисля – продължи Мохамед, най-добре е за пред нашите, паспортите ни да стоят у мен, не е прието жената да се занимава с важни дела и документи.

Анастейша и на това се съгласи, като непрестанно си повтаряше на ум: ‘‘Само две седмици, само две седмици…‘‘.

Кацайки на летището, в Шираз, бяха посрещнати от черна лъскава лимузина, която имаше за задача да ги откара до дома на Мохамед. След цял час път, вече бяха пред дома на Мохамед, който гордо изтъкна, че се намират в най-заможния квартал в района на Шираз и че семейството му е едно от най-богатите в околността. Единственото, което недоумяваше Анастейша, беше, защо им е на толкова богати хора да живеят в каменна къща.

На входа на къщата ги посрещна стара, възрастна, много пълна жена, облечена цялата в черно. Според предварителното описание на Мохамед, Анастейша предположи, че това е майката на Мохамед. Мохамед и беше обяснил в самолета, че семейството в Иран е на почит и затова всички наричат майка му ‘‘мама Махмуд‘‘, а ‘‘Махмуд‘‘ означава ‘‘венцеславен‘‘.

– Анастейша, приятно ми е – рече Анастейша и подаде едната си ръка за поздрав, докато с другата държеше гоблена, който беше приготвила за подарък. Майката на Мохамед, не беше никак развълнувана от срещата с Анастейша, нещо повече, тя дори не я забеляза – нито отвърна на поздрава й, нито прие подаръка ѝ, просто я подмина и отиде да прегърне сина си.

След няколко минути, пристигнаха бащата, трите сестри на Мохамед, седемте деца на сестрите на Мохамед и двама други мъже, за които Анастейша предположи, че са съпрузите на сестрите на Мохамед. Всички жени бяха облечени в дълги, черни дрехи, беше трудно човек да види очите им, тъй като, през повечето време, жените стояха с наведени глави. Децата, които бяха малки момиченца, също носеха хиджаби, но в по-светли цветове.

Настана суматоха около току-що пристигналия Мохамед – всички роднини се бяха събрали около него, прегръщаха го, целуваха го, викаха и плачеха силно. Единственото, което успя да разбере Анастейша от непознатият език, беше думата ‘‘Аллах‘‘, която се повтаряше твърде често.

На Анастейша не ѝ оставаше нищо друго, освен да се отдръпне настрани и да изчака да премине еуфорията. Тя с изненада откри, че през остатъка от деня, за роднините на Мохамед беше невидима – цял ден никой от тях не я беше поздравил, никой не я беше заговорил, вниманието изцяло беше насочено към Мохамед, което до известна степен беше разбираемо.

Докато всички се занимаваха с Мохамед, Анастейша имаше време да огледа къщата. Къщата беше на три етажа, очевидно, всички живееха заедно – майката, бащата и сестрите със семействата си. ‘‘Щом са толкова заможни, защо всички живеят на едно място, а не са си купили отделни къщи?‘‘ – недоумяваше Анастейша.

Стените и пода на къщата бяха каменни, холът, в който се намираха, беше голямо и просторно помещение, голямо, може би, колкото целият им апартамент в Сиатъл, застлано с пищни килими, а в средата имаше само една ниска дървена маса. ‘‘Защо нямат столове, на земята ли стоят?!‘‘- размишляваше тя. Извити, каменни и стръмни стълби деляха хола от другите два етажа. Анастейша изкачи стълбите и се озова на втория етаж, където обстановката не беше особено различна- камък, килими, огромни стаи и първобитни мебели. Към третия етаж, отново, водеха стръмни стълби, там, стаите, бяха все така огромни и връщащи съзнанието век назад. Анастейша се почувства силно изтощена от емоции и седна за кратко на едно легло.

– Аиша, Аиша – викаше някой над лицето на Анастейша. Тя отвори стреснато очи и видя пред себе си майката на Мохамед. Анастейша се поогледа, но не видя никъде Мохамед, осъзна, че вече беше сутрин и беше заспала на едно от леглата на последния етаж. ‘‘Господи, не е било кошмар‘‘- отбеляза мислено Анастейша.

– Мохамед? – попита Анастейша.

–Мохамед няма, ела, Аиша! – отговори жената.

‘‘О, все пак, можела да говори…‘‘ – мрънкаше си, сънено, наум Анастейша.

Анастейша разбра, че майката на Мохамед наричаше нея ‘‘Аиша‘‘ и я последва. Тя я заведе на втория етаж в една от стаите, посочи ѝ първо парцалите и пода, после тоалетната и парцалите. Тоалетната представляваше малко мухлясало помещение с дупка в земята, нямаше тоалетна чиния нито тоалетно казанче. От стената висеше някакъв стар маркуч, навсякъде се разхождаха буболечки, а миризмата беше ужасяваща.

‘‘Мама Махмуд‘‘ заведе Анастейша в още пет стаи от огромната къща и ѝ посочи същото, а накрая я заведе в едно тясно помещение, напомнящо килер, което минаваше за кухня и ѝ посочи един огромен казан, в който Анастейша трябваше да сготви за цялото семейство.

‘‘Боже, нека, някак минат тези две седмици‘‘ – мислеше си Анасейша.

Цял ден Анастейша вършеше заръките на свекърва си, почти се свечеряваше, а, тя, не беше преполовила работата си, когато се появи най-после Мохамед.

– Мохамед, толкова се радвам да те в…– тя не успя да довърши мисълта си, когато силна плесница мина през лицето ѝ, последваха още няколко и тя падна на земята, но беше толкова изумена и огорчена, че не усещаше болката по лицето си.

–Майка ми, каза, че цял ден нищо не си свършила, не си уважила нейната дума, при нас, който не уважава, го учим на уважение. Освен това, ти казах да носиш хиджаб на главата си постоянно, но ти и това не си изпълнила, казах ти да носиш черни и дълги дрехи, но, ти, още си мислиш, че се намираш в Америка! Ако още веднъж се случи това, следващият път ще се молиш само за шамари!

Мохамед се беше зачервил от яд, дишаше учестено и я гледаше така свирепо и настървено, че Анастейша усети такъв страх, какъвто, никога не беше изпитвала.

Тя побягна към многобройните стълби и се заключи в една от стаите. Сви се на земята и тихо заплака, а така ѝ се искаше да крещи. Анастейша плака часове наред след случката, а след като се успокои, измисли плана си за бягство. ‘‘Трябва да избягам от този ад, трябва да се махнеш Анастейша, махай се, избягай…‘‘ – повтаряше си тя.

На следващата сутрин, тя стана първа, облече си черните дрехи, сложи хиджаба главата си, изчисти цялата къща, единственото, което ѝ оставаше, беше да сготви. Когато Мохамед се събуди, Анастейша се приближи плахо до него и с наведена глава смирено му каза:

– Мохамед, съжалявам за вчерашното си поведение, ти беше прав за всичко. Взех си поука, ето, днес станах рано, свърших всичката къщна работа, иска ми се да сготвя нещо специално в знак на извинение към теб и твоето семейство. Помниш ли, миналата година, когато вечеряхме в онзи ресторант с ориенталска кухня? Там ни сервираха винен кебап, мислех си, че ще бъде добра идея да сготвя кебап за вечеря. Тук, у вас, има необходимите подправки, но ще са ми нужни свинско месо и специален сорт вино. Може ли да ме закараш до пазара, за да ги купя? Обещавам, купуваме ги и веднага се връщаме. Моля те, не ми отказвай, позволи ми да направя добро впечатление на семейството ти, важно е за мен, а и за теб, надявам се.

– Радвам се, че си се вразумила. Ще те закарам, но ще те чакам там, не си мисли, че ще те оставя да пазаруваш сама – отвърна хладно Мохамед.

‘‘Първа точка от плана – изпълнена успешно!‘‘ – радваше се наум Анастейша, като се стараеше да не променя нищо в поведението си на смирена, подчинена и добра иранска съпруга.

Мохамед я откара до пазара, даде ѝ малко пари, колкото да стигнат за месо и вино и като я предупреди, че ще я наблюдава неотлъчно, ѝ позволи да се разходи из сергиите, за да избере продукти за вечерята.

Анастейша чакаше само този момент, придаде си спокоен вид и започна бавно и внимателно да оглежда многобройните сергии. Тя взе една бутилка вино, огледа се около себе си, до нея стоеше мъж с голяма торба в ръцете. ‘‘Съжалявам, но моят случай е спешен‘‘ – каза си Анастейша и пусна бутилката вино в торбата на непознатия мъж и с все сили завика – ‘‘Крадец, крадец!‘‘.

За миг настана паника и това беше моментът, който Анастейша чакаше, за да побегне. Мохамед я подгони, но в навалицата от хора я изгуби. С малкото пари, които ѝ даде Мохамед, се качи на първото такси и каза на шофьора да я закара до американското посолство. Стигайки до посолството, Анастейша се затича по стълбите, които водеха до там, премина тичешком през охраната и едва поемайки си въздух със сълзи на очи и треперещо сърце влезе в първия кабинет, който видя и започна да разказва своята история. Консулът я изслуша и каза, че ще се опита да ѝ помогне, но имаше един проблем – паспортът ѝ не беше в нея и това щеше да отнеме време и усилия, затова той ѝ предложи да изчака отвън известно време.

Анастейша излезе навън, седна на една пейка пред посолството, съблече грозните черни дрехи, извади айфона си и заслуша музика, песента беше същата, там от където беше започнало всичко – от летището, проклетото летище, от което тръгна…само за две седмици, а едва издържа два дни.

– Консулът ви вика, госпожо – каза охраната на посолството на Анастейша и я покани да влезе.

Сърцето на Анастейша биеше учестено от радост, ‘‘прибирам се, прибирам се‘‘ –мислеше си тя.

– Вижте, госпожо, проучих въпроса ви, смятам, че ситуацията е деликатна. Тъй като се намирате на територията на държавата Иран и паспортът ви е у съпруга ви, ви съветвам, да го поискате от него, това е най-доброто, което можете да сторите, иначе ще трябва да чакате месеци, докато ви издадем нов. Има и друго – тъй като сте сключили брак с него, вие сте ирански поданик, освен това, вие сте жена, което в Иран означава, че ви трябва писмено съгласие от съпруга ви, за да пътувате.

Анастейша усети да я връхлита вълна от емоции, ужасни емоции, същите чувства, които усети, когато Мохамед я удари, я обсебваха и сега.

Отново ѝ се искаше да крещи, само че този път не се сдържа:

– Съветвате ме, така ли?! Вие ме съветвате, относно моята деликатна ситуация?! Нека ви кажа нещо за моята ‘‘деликатна‘‘ ситуация – дойдох в непозната, различаваща се на светлинни години страна от моята, не говоря езика, сама съм, ядох бой от мъжа ми, слугувах на цяла рота иранци, избягах толкова трудно и сега вие ме съветвате, съветвате ме, да си поискам паспорта?! Не мислите ли, че ако можех да си поискам паспорта, сега щях да се намирам на летището, а, не, в американското посолство?! Нека, аз, ви дам един съвет – елате на моето място и тогава да си даваме съвети – става ли?! Виковете на Анастейша огласяха цялото посолство, охраната влезе и беше готов да я изведе, но консулът го спря.

– Вижте, не исках да ви засегна, опитвам се да направя най-доброто за вас.

– Най-доброто за мен е да се прибера в Сиатъл! –сопна му се Анастейша.

– В такъв случай, ще трябва да си намерите подслон за един, два, може би, три месеца, не се знае колко точно, за да изчакате докато ви издадем нов паспорт, но не мога да ви обещая, че тогава ще се върнете в Америка, както казах, нужно ви е писмено съгласие от съпруга ви.

След всичко преживяно, последното, за което имаше сили Анастейша, беше да спори с консула.

–Ще измисля някакъв подслон, но само за месец, ако след месец, дойда при вас и нямам издаден нов паспорт, уверявам ви, ако трябва ще лазя до Сиатъл, но ще се прибера. А когато се върна в Сиатъл, ви обещавам – цяла Америка ще разбера как се отнасяте към една безпомощна американка в Иран. Ще се видим след месец!

Консулът не успя да отговори, защото Анастейша излезе светкавично от кабинета и затръшна силно вратата след себе си.

На излизане от американското посолство, Анастейша видя да я чака същата черна лимузина, която ги посрещна с Мохамед при пристигането им в Шираз – Мохамед я беше открил. ‘‘Божичко, този път ще ме убие” – помисли си ужасено Анастейша.

Първото, което ѝ хрумна, беше да се върне обратно в посолството, там поне беше донякъде в безопасност, Мохамед не можеше да влезе вътре, а дори и да влезеше, едва ли щеше да направи сцена. Анастейша се върна в посолството и влезе право в кабинета на консула.

– Открил ме е, той е тук! Ще ме убие, помогнете ми! Съпругът ми, Мохамед, тук е!

– Успокойте се, аз го повиках, за да изясним ситуацията – отговори спокойно консулът.

– Вие ли?! Но защо?! Кой ви е молил за подобно нещо?!

– В интерес на истината, самият той. Както знаете, фамилията Фархади е една от най-заможните в региона, така че, кой съм аз, за да им се противопоставям?

– Вие сте консулът на американското посолство, американското! Америка претендира, че е страната на неограничените възможности, а вие се подчинявате на някаква си иранска фамилия!

– Америка може да претендира за каквото си поиска, но тук, важат други закони, ако искаш да оцелееш.

– Колко ти платиха продажен негодник?! – крещеше Анастейша.

– Прилична сума, за да не се тревожа за старините си, а сега ще те помоля да напуснеш сградата на посолството, не можем да ти дадем закрила. Върни се при съпруга си, ще видиш, че след време ще свикнеш – спокойно ѝ отговори консулът.

– Няма да стане! –отвърна му Анастейша и излезе.

Анастейша нервно крачеше из коридорите на посолството и се опитваше да измисли начин за разрешение на проблемите си. Погледна през прозореца и видя Мохамед да се изкачва по стълбите към посолството. ‘‘Той идва, направи нещо, Анастейша!‘‘ –повтаряше си тя. Първото, което й хрумна в паниката, беше да се заключи в тоалетната, не че беше особено скривалище, но поне щеше да го забави за известно време. Тя влезе в тоалетната и заключи вратата.

Някъде в края на тоалетната се чу шум. Имаше някой друг, освен нея, там. Тя се приближи плахо до последната кабинка и погледна вътре. Там имаше жена, която чистеше тоалетната.

– Моля ви – заговори с треперещ глас Анастейша – каквото и да правите, не отключвайте вратата! Аз съм американка и съм заложница на мъжа ми, който в момента е тук и ме търси, ако ме намери, ще ме пребие до смърт!

– Добре, но защо сте се заключили тук, не ви ли помогнаха от посолството? – попита чистачката.

– Историята е дълга, а аз нямам никакво време. Не, не ми помогнаха. Моля ви, не излизайте, не ме оставяйте сама! –отговори Анастейша и едри капки сълзи започнаха да се стичат по лицето й.

– Успокойте се, госпожо. Кажете ми, как се казвате? – попита я чистачката.

– Анастейша – отговори ѝ подсмърчайки Анастейша.

– Аз съм Ема – отвърна ѝ чистачката – ще се опитам да ти помогна, но първо, трябва да те измъкнем. Точно под краката ни се намира отводнителната система, хайде побързай – подкани тя Анастейша и премести една от плочките на пода в тоалетната.

– Знам, че е тъмно и мирише ужасно, но нямаш друг избор, мила. Тръгни по стълбата, която води надолу, стигнеш ли до земята, продължаваш само направо, докато не излезеш на улицата. Там ще те чакам с колата ми и ще се погрижим за останалото, само побързай!

Анастейша не знаеше дали може да има доверие на Ема, но нямаше време да се колебае, защото това беше единствената ѝ възможност да избяга от Мохамед. За миг си представи мизерията и физическото насилие, които я очакваха, ако Мохамед я хване и тръгна по стълбата към отводнителният канал. Ема бутна плочката обратно на мястото ѝ, отключи вратата и продължи с чистенето.

Анастейша с плахи стъпки се движеше надолу по стълбата, беше толкова тъмно, че едва виждаше къде стъпва. Времето течеше бавно и стълбите сякаш бяха безкрайни. За щастие, опитвайки се да стъпи на поредното стъпало, тя усети равна опора под краката си. Вече й оставаше, само, да стигне до края на тунела и да излезе на улицата. Плъхове, хлебарки и жаби се прескачаха в краката ѝ докато вървеше. В сравнение с хората, от които беше заобиколена, напоследък, тези животни ѝ се сториха безобидни същества.

Най–накрая, след дълго вървене из мръсните канали на посолството, Анастейша се озова на улицата – наистина, Ема я чакаше в една кола.

– Хайде, влизай в колата, че съпругът ти е вдигнал цялата полиция на крак! Търсят те навсякъде! – провикна се Ема и подаде на Анастейша черен хиджаб.

– Как разбра, че ме търси полицията? – попита Анастейша, докато влизаше в колата.

– Как ли?! Мъжът ти вдигна такъв скандал на консула, че цялото посолство го чу. Знаят, че си избягала от посолството, но не знаят кой и как ти е помогнал. И Слава Богу! Ето, сложи този хиджаб, покрий се добре, не трябва да те разпознаят, целият град е пълен с полиция, съпругът ти е наредил на всяка пресечка да има патрул – отвърна и Ема и подкара колата.

– Къде отиваме? – попита Анастейша.

– Отиваме у брат ми. Той е адвокат и ще ни каже какво да правим – отвърна Ема.

– Може ли да ти задам един въпрос? – попита Анастейша.

– Нямаш ми доверие, нали, нормално е и аз на твое място щях да съм мнителна. Ще ти кажа защо ти помагам. Вярваш или не, аз и брат ми, сме деца от смесен брак – майка ни беше американка, а баща ни – иранец. Майка ни, също, като теб е вярвала на съпруга си и е дошла в Шираз по собствена воля. Точно, както и при теб, впоследствие нещата се променят. Искала е да избяга заедно с нас, но как се бяга от Иран, не с едно, а с две малки деца? По това време САЩ и Америка воюват и положението е много по-страшно от сега. Така, докато планува как да избяга с нас, една вечер, с брат ми чухме сирени да вият и последва експлозия в къщата ни. Мама и татко загинаха онази вечер, а мен и брат ми, ни отгледаха роднини на татко. С времето се установихме тук, брат ми стана адвокат, а аз не можах да инвестирам в образованието си, защото исках нищо да не липсва на брат ми. Аз знам добре английски и посолството е единственото място, на което успях да си открия добре заплатена работа. Брат ми, не говори толкова добре английски и затова все още се притеснява да заминем за Америка и да се установим там. Днес, когато разбрах, че си от Америка, толкова се зарадвах. Помислих си, че може ние да ти помогнем да избягаш от Иран, а ти, да ни помогнеш да се установим в Америка.

– Разбира се, че ще ви помогна, това е най-малкото, което мога да направя за вас, стига да успея да се върна – отговори Анастейша.

– Ами, тогава, имаме сделка! – рече шеговито Ема.

– Дадено – отвърна Анастейша и двете се засмяха.

Неусетно стигнаха до брата на Ема – Мустафа. Той ги прие сърдечно в дома си, където Ема и Анастейша му разказаха подробно всичко.

– Ти, трябва се обадиш на твои хора, те опитат от Америка да помогнат – каза Мустафа на развален английски и подаде домашен телефон на Анастейша.

Анастейша веднага се обади на майка си и обясни набързо за случващото се:

– Мамо, аз съм, нямам много време, нямах възможност да ти се обадя, слушай, Мохамед ме държи против волята ми и не мога да се прибера у дома, защото паспортът ми е в него, освен това ми искат писмено разрешение от него, че мога да пътувам. Ходих до американското посолство, но ми отказаха помощ, защото Мохамед ги е подкупил. Моля те, свържи се с властите и им обясни за моя проблем, ще чакам да ме потърсиш на този номер.

– Анастейша, какво говориш? Добре ли си? Той нарани ли те?

– Добре съм, не мога да говоря повече, моля те, направи това, за което те помолих, веднага.

– Разбира се, веднага тръгвам към полицията, ще ти се обадя, щом имам резултат, обичам те, пази се.

– И аз те обичам, мамо – Анастейша затвори телефона, а сърцето ѝ биеше толкова силно от вълнение, че имаше чувството, че и околните го чуват как бие.

Домът на Мустафа се различаваше толкова много от този на Мохамед. Беше малък, уютен, спретнат дом. Стените бяха в нежни цветове, всички мебели бяха нови и дори имаше столове, никой не стоеше по земята, нямаше нищо примитивно. Анастейша седна на един стол и зачака обаждането на майка си.

– Обещавам ти, Ема, измъкна ли се, идвате при мен в Америка, ще видите колко ще ви хареса Сиатъл. Мустафа бързо ще подобри английският си език и ще започне да практикува професията си за много повече пари. Нищо няма да ви липсва, ти също ще си намериш прилична работа. Аз ще ви помогна.

– На това се надяваме – отвърна Ема.

Половин час по-късно телефонът звънна, беше майката на Анастейша.

– Миличка, говорих с министерството на външните работи, от отделът по консулски услуги ми обещаха да съдействат. Още утре ще задействат издаването на новият ти паспорт и ще анулират брака ти с Мохамед. Понеже, бракът е сключен на територията на Америка, имат това право. Назначават нов консул за посолството в Иран, той ще ти го донесе, като пристигне в Иран. Трябва само да отидеш до посолството и лично той ще те придружи до летището и ще те качи на самолета.

– Мамо, това е чудесна новина! Толкова се радвам!

– И аз се радвам, мила, очаквай да ти се обадя до два-три дни.

Три дни по-късно, Анастейша стоеше на летището в Шираз с паспорт и самолетен билет до Сиатъл.

Тя се завърна в Америка по-щастлива от всякога. Написа книга, описваща всичко преживяно озаглавена ‘‘Двете седмици‘‘, която се превърна в бестселър. Ема и Мустафа дойдоха в Сиатъл и живеят временно при нея, докато стъпят на крака, а тя им помага с каквото може.

Страхът от това, че Мохамед може отново да я намери никога не я напусна, но тя знаеше, че вече никога нямаше да му позволи да я доближи, каквото и да ѝ коства това.
Оценки Гласувания: 3 - Средно: 5

Добави коментар Гласувай
Споделяне
Коментари

Статистистическа информация за публикациите
Общо материали: 88.
Най-преглеждана публикация: Цели на проекта LiterMedia.
Най-оценявана публикация: Размисли върху романа на Орхан Памук „Джевдет бей и неговите синове".

Потребители на линия: 1 (0 Регистрирани потребители 1 Гости и 0 Анонимни потребители)
Видими потребители:


Факултет по хуманитарни науки | Шуменски университет "Епископ Константин Преславки"

© Литермедия - всички права запазени
Статистика