Литермедия е електронно издание на Факултета по хуманитарни науки към Шуменския университет "Епископ Константин Преславски"
• Публикации •

Текстове -> Творческо писане -> Номер 13 от серия „Academica” (рецензия за книгата на Десислава Иванова „Букрейлъри и книги”) [ Търси ]

Текстов архив
Заглавие Номер 13 от серия „Academica” (рецензия за книгата на Десислава Иванова „Букрейлъри и книги”)
Описание Автор: Пламен Шуликов
Публикувано от Admin
„Буктрейлъри и книги” (Университетско издателство „Епископ Константин Преславски”, Шумен, 2014) на Десислава Иванова е книга, която по-скоро поставя въпроси, отколкото да дава отговори в маниерно-претенциозния облик на категорични „вечни истини”. Да си спомним по този повод сардоничната ирония, предизвикана у Нортръп Фрай от появата на младия тогава Маршал Маклуън в Мейси Колидж (Торонто), след като той, все още неизвестен редник в хуманитаристиката, но със скрит маршалски жезъл във войнишката мешка, вече е произнесъл знаменитата си мантра „медията е посланието”. Джордж Стайнър, свидетел на срещата, твърди в „Граматики на творчеството”, че ироничната реплика на Фрай гласи: „Аха, човекът с твърденията.” Поуката от този красноречив екзамплум, прицелен в етиката на научното поведение, освобождава на свой ред и нас – критиците на монографията „Буктрейлъри и книги” – както от неудобството да задаваме критически въпроси, неподходящи за възрастта ни (ако щете – дори за критическата ни възраст), така и от протоколното задължение непременно да констатираме „окончателно решение” на поставените проблеми с присъща единствено за „безумството на храбрите” (Горки) свобода от аргументативна отговорност.

В този смисъл деликатен, ненатрапчив и лишен от предубеденост, подходът на Д. Иванова към предмета същевременно има своята изследователска предистория, която предопределя неговата уместност, като заедно с това осигурява континуалност в постоянния научен интерес на авторката към книгата като културен феномен. Сама прекосила в професионалния си път огромната технологична дистанция между старопечатната Гутенбергова книга и нейната електронна потомка, тя като че ли снабдява с поредна основателна опора бихевиористкото убеждение, че фило- и онтогенеза са хомотетични. Д. Иванова чрез непосредствен личен опит преживява драмата на книжовната медиаморфоза (Р. Фидлър) и по-скоро я описва проникновено чрез подстъпите на артистичното съпреживяване, отколкото безславно да капитулира пред императивността на клиширания академичен обективизъм. Аз лично дори очаквах, че високата емоционална температура на разказа все някъде ще провокира рискована, дори оксиморонна формулировка, каквато би била, да кажем, напълно съвместимата с дългото чиракуване на авторката в медиевистиката конструкция „палеография на е-книгата”… Впрочем, даже толкова хазартна позиция би имала своите основания. Достатъчно е да спомена, че докато настоящата хабилитационна процедура достолепно следва неизменния ред на своето академично предписание, вече е обявена скоропостижната смърт на самата електронна книга (М. Цветкова. Краят на електронната книга).

Направените дотук уговорки като че ли уместно предхождат коментара върху текст, посветен на отношенията между толкова невръстен феномен, какъвто е буктрейлърът, и толкова стар и познат обект като печатната книга. Предизвикателното тълкуване на такава възрастово неравноправна връзка би търсило в нея, разбира се, преди всичко отклонения от природните закони. Неприличната младост на букрейлъра обаче се оказва достатъчно компенсирана от неговата бурна акселерация и той, както се казва, за десетина години успя да направи онова, което други преображения на книгата не успяха да постигнат за векове. Успя да възникне, да изгради своя мрежа от жанрови обвързаности, успя дори конкурентно да се равнопостави на печатната книга, по повод на която именно той бе една от причините да бъде конструирана обезсърчаващата синестезийна формула „гледал съм вече тази книга”. Клокочещият рационалистки протест срещу подобна употреба, която „аналоговият” книжовник осмисля преди всичко като недвусмислен симптом на смъртта на печатната книга, няма обаче кой знае какво отношение към естественото право на живот, което жанровите иновации така или иначе притежават, дори това да не е особено приемливо за институционализираните и почти класицистично-пуристки жанрови норми. Учестяването на представите за света именно под формата на музеен каталог (А. Малро) се оказа напрегната до скъсване тенденция именно чрез тоталната дигитализация на виртуалния музей, какъвто всъщност представлява световната мрежа от хипертекстови връзки „world wide web”. Впрочем, публикация на Д. Иванова от 2012 г. (Д. Иванова, М. Горчева. Музеят – място на знанието. Литературният музей в университетския курс по история на българската литература: перспективи пред дигиталната мобилност на музейния фонд. В: Известия на националния литературен музей, Т. VI, София, 2012, с. 58-64) свидетелствува за нейната пристрастност към този фундаментален проблем на масовата комуникация. Огромната информационна вместимост на лесно обозримия „музеен” eкран произвежда невиждано до началото на 90-те години на ХХ век количество познавателни смислови преноси, част от които са, разбира се, и стъписващите синестезийни „нарушения”, подобни на употребата „гледал съм тази книга” и откровено квалифицирани впрочем от патопсихологията като нозологични единици. В този смисъл неизбежното постмодерно узаконяване на жанровата „клиника” упражнява успокояващо терапевтично и педагогическо въздействие върху нездравословната ревност, с която жанровите норми отстояват своята христоматийна непоколебимост.

Жанрът като върхово разпознаваем формален експликант е резултат от невидим процес на архитектонично и стилово, тъй да се каже, фразеологизиране. Например, в главата „Категория фенове” Д. Иванова основателно твърди, че с „буктрейлъра читателят изразява, заявява, оповестява своя прочит на книгата” (с. 91), и съвместява тази констатация с бележката на Д. Роузън за уникалността на всеки прочит. Бих добавил, че прочитът е обречен да изпълнява известни критически функции, за да стигна до неговата неизбежна критическа тенденциозност, която, както това се случва в пародията, би приела дори жанровия облик на своего рода „рецензия”, в случай че „изразеното, заявеното или оповестеното” бъде масово обобществено. Същевременно, функцията на буктрейлъра като „бърза реклама” (с. 47-49), освен че е очевиден симптом на паремиологизирания виртуален дискурс (малкото учи на много), притежава дори по-очевидна близост с постмодерния информационен стереотип „бързо четене”, уловен в зародиш още от М. Арнолд през ХIХ век. С други думи, мотивирана в текста чрез мнение на С. Каждър, стоящата пред буктрейлърите разумна педагогическа перспектива те да бъдат превърнати в „добра, успешна интеракция и в училищното образование” (с. 53), мотивира „критическа способност за съждение”, като се отлива в иновативния облик на буктрейлър-рецензия с иновативен жанров статут, напълно съгласуван с „хибридната медийна екология” (с. 153) на виртуалната мрежа. Впрочем, всеки от нас знае как практиката на рецензиране на проекти (в нашия случай - хуманитаристки) упражни неотразим натиск върху стереотипната ни жанрова представа за академична рецензия. Тя започна постепенно да се отрича от свои представителни качества като аргументативно обилие, полемическа пристрастност, дори, ако щете – и приемлив обем, за да се редуцира дотам, че да бъде изготвен специален формуляр за рецензия, който, уверен съм, рано или късно ще модифицира настоящата нормативна представа за този жанр.

Все във връзка с отвоювания пред очите ни жанров суверенитет на буктрейлъра, аз лично не бих имал нищо против, ако възприетата от авторката теза за буктрейлъра като за „идейна визуализация” (с. 77) на печатната книга отвеждаше до по-обилни размисли върху, така да се каже, историко-поетическата конституция на буктрейлъра като рекламен жанр. Разбира се, тук мога основателно да бъда заподозрян в минали изследователски пристрастия, макар че усвоеният от буктрейлъра готов и относително завършен в своята знакова и инструментална системност фото- и киноезик открива достатъчно основателни подстъпи към специфичните функции, например, на монтажа, на стоп-кадъра, на минималистичния хроматизъм а ла Айзенщайн и Кубрик в новия рекламен жанр. Визуалната агресия в относително суверенното „довчера” поле на печатната книга има своите предчувствия в лицето на „аналоговата” илюстрация и тъкмо тук може да бъде напипано като че ли реторическото безсилие на тъй наречения от авторката „слайдов буктрейлър”, който, подобно на студентски пауър-пойнт, представя визуални редупликации на речевия смисъл. В този смисъл пауър-пойнтът, макар и особено неоснователно, се възприема като популярен синоним на модерната технологична грамотност. Подозрението в дигитална неграмотност пък обичайно се отлива в също толкова неоснователното фронтално обвинение, че компютърът е използуван от хипотетичния адресат на филипиката единствено като аналогова пишеща машина. С други думи, механичното сдвояване на смисъл има своето функционално оправдание, единствено ако бъдат активирани паралелни сетивни канали. В противен случай разумното име на редупликацията би било просто… тавтология, ако към нея, разбира се, не бъде приложена умната формулировка на А. А. Бергер „да виждаш значи да вярваш”, както всъщност изглежда артистичната първа част от заглавието на неговата фундаментална монография „Увод във визуалната комуникация” от далечната 1989 г. В такъв контекст, създаден от очевидната доминация на дейксиса спрямо дескрипцията, дори внушените от основната Маклуънова теза опасения на У. Еко, че създаденият чрез посредничеството на компютър литературен артефакт е малко вероятно да бъде изцяло литературен (с. 32), изглеждат твърде хипертрофични. Още повече, самият У. Еко, попада в центъра на мащабен практически експеримент, призван като че ли да окачестви ценностното съотношение между пълна (аналогова) и кратка (дигитално оптимизирана) версия на един и същи литературен текст. Заедно с други интелектуалци, той взема участие в проект на италианската школа по творческо писане „Холдън”. Намерението на участниците е да преразкажат обемни класически текстове и така да усилят тяхната привлекателност за учениците. У. Еко поема непосилното задължение да преразкаже обемния и почти толкова скучен роман на А. Мандзони „Годениците” (с. 49). Впрочем, българският читател едва ли е трябвало да чака до 2013 г., когато преразказът на У. Еко беше преведен и издаден на български (изд. „Сиела”), за да се информира за този авангарден педагогически подход, прицелен към реабилитация на книгата във времето на повсеместно обявяваната й смърт. Родният читател има достатъчно богат и печален опит в общуването с „Библиотека за ученика”, която предвидливо му спестяваше досадните повествователни дескрипции и изостряше глада му към драматургичния акционен потенциал на пряката реч. Тогава пък, както добре помним, във видимо противоречие с „дигиталната мъдрост” (М. Пренски) на невръстните ни днешни „дигитални туземци” (С. Каждър), затрудненият достъп до непривлекателно многословното пълно издание обичайно носеше очарованието на особен престиж.

Тъкмо това амбивалентно схващане на буктрейлъра едновременно и като рекламен вход към печатната книга, и като критически, даже символен изход от нея може да бъде успокоявано единствено чрез непроницаемата мъдрост на младите дигитални граждани, за които виртуалният симулакрум притежава своя трудно разбираема за нас, но очевидна за тях битийна пълноценност и към поколението на които младата авторка поне частично принадлежи заради възрастта си, значи и заради споделените светогледни конвенции. Блестяща метафора на недоумението, с което изобщо вече сме склонни да възприемаме непонятната читателска активност на най-младите, съвсем наскоро се оказа книжката на Е. Конрад „Нещата, на които не ни учат в училище” („Егмонт, 2015”). Убеден съм, че Д. Иванова не би я подминала в своите разсъждения върху съдбата на книгата, ако основният й хабилитационен труд не беше вече издаден. Споменавам книгата, пожънала слисващ успех сред тийнеджърите, като удивителен образ на паралелните, взаимно загърбили се читателски нагласи на възрастната (аналогова) публика и младата (дигитална) публика. Феноменът „Емил Конрад” има право на сериозно внимание, именно защото той успешно пресича паралелните коловози на Гутенберговата книга и виртуалната идентичност на „дигиталните туземци”. В този смисъл преценявам тематичната ориентация на младата авторка към функционалните взаимодействия между книгата и нейните виртуални проекции за точно толкова уместна, колкото нелюбим би се оказал подобен тематичен избор, например, за мен – достатъчно зрелия критик.

Разбира се, тематичните предпочитания на Д. Иванова й носят не само дивиденти, но същевременно я изправят и пред основния риск, чрез който всеки слабо изучен предмет е готов да отмъсти за проявеното към него любопитство. Такава очевидна заплаха е липсата на артикулирано познание както за собствената ноема на изследователския обект, така и за неговите социални функции, активирани в медийния контекст чрез системни взаимодействия с други редоположни феномени. Приемлива концепция в подобен случай би създала само мотивацията чрез внезапен, но много уместен и твърде пристрастен порив, добре разпознаваем предимно по вдъхновяващите изследователски приноси. Те в основната си част са изредени с известна свенливост от самата авторка в приложения образец на нормативния жанр „справка за приносните моменти” по-скоро по силата на императивно процедурно задължение, отколкото на нескромно висока самооценка. Сред тях обаче не би могъл да попадне може би най-впечатляващият резултат, тъй като той е свързан със следваща издателския факт читателска реакция. Тук вече, с всичкото произтичащо неудобство, трябва да призная, че когато сред квалифицирания състав на регионална библиотека „С. Чилингиров” книгата бе преценена като източник на иновативни идеи за библиотечни проекти и дори като ценен практически наръчник по изработката на буктрейлъри, усетих как в тъмната страна на духа ми се заражда смътно и неприлично желание да се присъединя към многото бащи на успеха. Убеден съм, на този успех не би попречило дори обстоятелството, че книгата „Буктрейлъри и книги” на Д. Иванова е белязана в серия „Academica” на Факултета по хуманитарни науки с „кармичния” №13.
Оценки Гласувания: 0 - Средно:

Добави коментар Гласувай
Споделяне
Коментари

Статистистическа информация за публикациите
Общо материали: 87.
Най-преглеждана публикация: Цели на проекта LiterMedia.
Най-оценявана публикация: Размисли върху романа на Орхан Памук „Джевдет бей и неговите синове".

Потребители на линия: 5 (0 Регистрирани потребители 5 Гости и 0 Анонимни потребители)
Видими потребители:


Факултет по хуманитарни науки | Шуменски университет "Епископ Константин Преславки"

© Литермедия - всички права запазени
Статистика