Литермедия е електронно издание на Факултета по хуманитарни науки към Шуменския университет "Епископ Константин Преславски"
• Публикации •

Текстове -> Творческо писане -> Изповед на една щастливка [ Търси ]

Текстов архив
Заглавие Изповед на една щастливка
Описание Автор: Валерия Голубкова, 3 Журналистика
Публикувано от Admin
Преди известно време в моите ръце попадна книгата на Ерик Уайнър География на блаженството (2012, изд. Фабер, Велико Търново, прев. Н. Генчев). Той е чуждестранен кореспондент, есеист- пътеписец, който определя себе си като един мърморко, който търси най-щастливите места на света. Бил е и в Швейцария, и в Катар, и в Бутан, и в повече от четиридесет страни още. Неизменно го следва един съществен въпрос: Къде живеят най-щастливите хора на света? И кое е това, което ги прави щастливи? А къде е нещастието и кой е неговият извор?

За мен беше учудващо, че в неговата книга за щастливи страни и пътешествия открих глава и за Молдова. Молдова е последното място, за което би се сетил човек, търсейки асоциации с щастието. А какъв процент от хората в света изобщо знаят нещо за тази държава?

Аз идвам от Молдова. Родена съм и живяла там до съзнателните 18 години. Потомка на бесарабски българи съм. Имам и руска кръв във вените си. Живяла съм сред гагаузи. Говоря български, руски, гагаузки, английски... Идвам от мрака, наречен Мол-до-ва. Произнасяйки го, лицето ти се разтегля в омърлушена, тъжна гримаса. Няма как усмихвайки се, да произнесеш това име. От първите думи на Уайнър (той ми подсказа тази звукова асоциация с тъгата на името) аз разбрах, че тази глава ще бъде абсолютна противоположност на разказ за щастието. Това е история за антищастието.

Това, от което се нуждая, това, което ще ме направи истински щастлив, е пътешествие до някое нещастно място. (...) Да, трябва да посетя тъмната страна на планетата, място, което не е само малко тъжно, малко не в настроение, а е наистина и дълбоко нещастно. – заявява Уайнър. Решавам да му се доверя. И познайте накъде поемам заедно с него и читателите? Точно! В центъра на концентрацията на безпокойството и меланхолията от целия свят. Молдова.

Би трябвало всъщност да защитавам и харесвам държавата, където съм родена, нали? Та това не е просто държава – това е моята родина?! Но вие четете изповед и аз се заклех се на моя американски спътник, че няма да крия истината. Преди да дойда в България, никога не бях излизала от Молдова за продължително време, затова и не съм забелязала големи разлики между молдовците и хората от другите държави. Обаче след половин година в България, и с връщането си на родна земя, разбрах една истина, подсказана ми от Уайнър: молдовците са нещастни, те са притеснени и сърдити. И ако българите рядко се усмихват, защото трябва да изглеждат съответствено, когато се оплакват от своята съдба, молдовците са наистина нещастни. По-лошо е, че те вече са свикнали с този факт. Те са нация със заучена безпомощност. И всеки път, когато се завръщам в Молдова, аз усещам миризмата на депресията. Хората са обезсърчени, с наведени рамене и тъжни, мрачни очи. Те не могат да почиват. Те не знаят какво означава тази луксозна дума, никой не ги е учил на това. И, ако някой от тях може да си позволи това, в никой случай няма да се съгласи да промени своята ежедневна трудова писта, да се отклони в посока на магистралата към морето, например. Защото така е прието в този общество. Трябва да е тъжно и мъчно...

Тъжно ли ви е вече? А ние с Ерик, едва пристигнали на летището в Кишинев, и вече ни посреща Наташа. Тя ще ни заведе в апартамента на своята баба, където авторът ще живее до края на своето пребиваване в Молдова. Наташа носи символична поличка, обувки с високи токчета и толкова много грим, че в лицето прилича на миеща мечка. Секси миеща мечка. С наближаването на града улиците стават все по-оживени и аз виждам други Наташи, множество такива като нея, всички като нея с микрополички, със същия претрупан грим. Ерик е удивен от гледката, аз обаче запазвам самообладание. С ръка на сърцето заявявам, че това е абсолютната истина. Външността е една от най-важните ценности за молдовците. И колкото тя е по-ярка, толкова си по-успешен, по-признат сред своите сънародници. Младите хора почти винаги изглеждат като слезли от подиума преди 15 секунди.

Имам приятелка, която не излиза от апартамента си дори да изхвърли боклука без грим и рокля, защото, цитирам: - Ако внезапно ще срещна годеника си, и съм без грим, какво ще помисли за мен?! Трябва да уточня, че тя дори няма гадже и говори изключително теоретично. Друга моя приятелка-молдовка, която в момента живее в България, при пристигането ни донесе дрехи, достатъчни за средно голям двукрилен гардероб. Такъв внушителен вид имаше червеният й куфар. За две години тя не облече почти нито една рокличка или поличка, защото разбра, че ако в Молдова това е нормално, тука тя ще изглежда извънредно.

Спомням си, как когато бях на 15, намерих някъде в старите запаси на майка ми синя очна линия. След няколко минути художествени упражнения по лицето си аз изглеждах много секси - със стрелки на очите и наивен детски самодоволен вид. Поне така ми се е струвало тогава. Истинска Лолита – мисля си сега. След като се разходих (слава богу - вкъщи) с този ужас по лицето ми, след няколко часа се смятах за най-важната от всички своите приятелки. Някакъв здравомислещ остатък от вътрешен ми глас ми е нашепнал явно, че това е прекалено глупаво и неуместно. Странно е, че тези думи звучаха в главата ми навсякъде, където виждах същия грим на най-популярните хубавици в града. Надявам се, че съм била някак по-адекватна за своите 15 години, от някои 25 годишни Наташи.

А сега да се връщаме при Ерик и неговото впечатление от молдовските жени. Господи, да не би всяка жена в Молдова да е проститутка? Това е по-зле, отколкото очаквах. В следващия миг ми светва. Те не са проститутки. Те само се обличат по този начин. Това е национална униформа. Тука се разсмях и помислих, че тази униформа предпочитат младите момичета. А какво ли обичат старите жени? Ще узнаете след малко.

Запознайте се: Люба – бабата на Наташа. Набита, с корона от червеникава коса и свирепо изражение, което, честно казано, ме плаши. Впечатлението се подсилва допълнително от халата й, някакъв жалък колаж от ярки цветове и щамповани цветя. Типичната молдовска баба е това (като при това годините нямат особено значение, напомням, че на руски баба е думата за жена): в шарен халат и с неестествено боядисана коса. И колко по-възрастна е жената, толкова по-извънреден е цветът на косата й. Осветлявам Ерик за тази закономерност: ако е винен, значи жената е на 40-45, ако е лилав – на 60, ако е син или зелен – на не по-малко от 70. Истински вещици, нали? И понеже в косата е силата им, също като в древните митове, цветът тук направо крещи. Той обозначава йерархията им, тяхната изкусност. Те се държат страховито, изглеждат зловещо-тайнствено и правят странни жестове с ръце. Дежурният отговор на Наташината баба по повод на произволното й състояние или оценката й за изминалия ден е: петдесет на петдесет. Щастлива ли си, гладна ли си, как ти мина деня, хареса ли ти каквото и да било? Ну, как дела у тебя, бабушка? Ами... петдесет на петдесет. И показва с длани цялата неудовлетворености половинчатост на съдбата си. Ерик свива в недоумение рамене. А аз го осветлявам – и българите се изразяват по подобен начин. Как си? Абе горе-долу – казват те. Но не са чак толкова безкомпромисни и категорични. Завъртат пръстите на дланта си в противоположна посока, но се усмихват. Като че ли искат да простят на злата съдба, надсмиват се над нея. Люба обаче направо сече с длани. А лицеизразът и е... свиреп. Стилът и самоувереността е в кръвта на молдовски жени. О, боже, добре че живях между гагаузите.

Между другото, Ерик не забравя да забележи, че в Молдова можеш да срещнеш щастливи хората само на билбордовете, които рекламират телефони. Или пък тези жители, които могат да си позволят да пият бира в 11часа преди обяд.

Молдова, заключава американецът, е толкова нещастна заради своята културна неопределеност. Молдова няма своя собствена култура. Понякога само наема чуждата. Нито език. Молдовският е румънски, тези които го говорят отказват с омраза да говорят, дори да слушат руски. Рускоговорещите обратно – не понасят другия език. С който впрочем нямат нищо общо. Съгласна съм с него, да, всъщност, много по-бедни народи в света са в пъти по-щастливи от нас. Тоест от молдовците. Но дали те са нас?! Ето, виждате ли и аз самата се обърквам, Ерик е прав, защото и аз не мога да се определя само като молдовка, рускиня или гагаузка, малко българка. Защото не обичам мамалига и мога да не пия водка по никое време ли? Не знам все още. Обаче възприемам себе си като гражданин на Света. И търся в тази свобода без каквато и да е натрапена (навязанная – на руски) култура щастието и положителните неща. Сега съм се запътила към Полша, в университета в Лодз. По Еразъм. Когато се върна, ще разкажа. И ще си начертая нови планове, въпреки, че в България ми харесва. Аз съм щастлив човек, смело мога да го кажа и това не е заради държавата ми. А точно обратно. Тя просто не ми пречи да бъда щастлива.
Оценки Гласувания: 0 - Средно:

Добави коментар Гласувай
Споделяне
Коментари

Статистистическа информация за публикациите
Общо материали: 87.
Най-преглеждана публикация: Цели на проекта LiterMedia.
Най-оценявана публикация: Размисли върху романа на Орхан Памук „Джевдет бей и неговите синове".

Потребители на линия: 1 (0 Регистрирани потребители 1 Гости и 0 Анонимни потребители)
Видими потребители:


Факултет по хуманитарни науки | Шуменски университет "Епископ Константин Преславки"

© Литермедия - всички права запазени
Статистика